Dir ID: Парола:  
Регистрирай Dir ID Забравена парола  

Отзиви » България » Бургас » Атанасовско езеро

Точката - точното място за приключения

Септември 2009  Автор: pavlina2007

Стъпалото докосва гладка, хлъзгаща се повърхност и кракът потъва над глезена в мека кал. Водата стига до коляно, тук-там синеят умрели медузи. Въпреки че е още 10 часа, слънцето напича с всичка сила и островчето се мержелее като точка в далечината. Шестима сме: Яна –  третокурсничка по молекулярна биология, Марин – студент в Техническия университет и ръководител на групата, Марти – ученичка, аз - с раница, в която има фотоапарат, бинокъл, определител и шише с вода; отпред са Станислав, първа година студент по животновъдство, и Влади, второкурсник - биолог. Двамата дърпат по водната повърхност пет дъски, вързани със сезал.

Минали сме сигурно петстотин метра, а дълбочината на езерото остава все една и съща – около 30-40 см. Всъщност няма нищо за чудене - то е свръхсолена морска лагуна, която повече от век ( 1906 г. ) се използва за добив на сол. Наоколо няма жива душа. От време на време се оглеждам и си мисля как Христос е вървял по бурното Галилейско море. После пробвам да пълзя по дъното като Марти: тинята е топла, водата е топла, слънцето е топло, въздухът – също. Чувствам се като у дома си. Сигурно в едно такова място като Атанасовското езеро се е оформила първата молекула живот. А сега се опитваме да оживеем пред компютри, в коли и бетон: Зад мен е бургаското летище и на всеки 5-10 минути над главата ми изтрещява самолет, отпред стърчат жилищни блокове, отдясно буботи автомагистралата за Варна, отляво са постройките на солниците. По средата на езерото – ние влачим дъски, за да правим сенници за малките на птиците, които гнездят на двата изкуствени острова.

- Ти да нямаш плавателна ципа между пръстите на краката си? – питам подозрително
Станислав, който пердаши напред като моторница.
- Е, аз колко съм го тренирал това ходене... Нали съм един от строителите... – отговаря той.
През лятото езерото е пълно с дъждосвирцови – кокилобегачи, водобегачи, брегобегачи. Тук обитава основната част от българската популация на саблеклюна (Recurvirostra avosetta) и на морския дъждосвирец (Charadrius alexandrinus). На водната площ с големина 14 кв.км, която е обявена за резерват през 1980 г. и за Влажна зона с международно значение през 2003 г., се срещат три-четвърти от всички видове птици, регистрирани в България. 14 от тях са световно застрашени, като: къдроглав пеликан (Pelecanus crispus), малък корморан (Phalacrocorax pygmeus), червеногуша гъска (Branta ruficollis), малка белочела гъска (Anser erythropus), тънкоклюн свирец (Numenius tenuirostris), ливаден дърдавец (Crex crex).  

След близо час стигаме първата платформа. Дъските са проядени от солената вода и между тях са се оформили големи цепнатини, които трябва да бъдат запълнени. Когато Станислав пита кой ще продължи с него до втория остров, не знам как, вдигам веднага ръка. Този път той носи раницата и мъкне две дъски, а аз и Яна практикуваме пълзенето. Поставяш предлакътница на дъното, отблъскваш се с пръсти от калта и мърдаш крака като при плуване – така се постига някаква скорост. По някое време минавам на затворени очи.

Рибарките

От унеса ме изваждат разтревожените крясъци на три речни рибарки. Когато стигаме второто дървено островче, виждаме пръснати десетки яйца в кафеникави и зеленикави петънца. Някои са попаднали в процепите. Има едно оформено гнездо – върху двайсетина  мидички лежат две яйца, а доста голямо пиле с кафяво-бял пух и пробождащи по крилата пера непохватно търси място да се скрие. Няма къде. Слънцето напича, рибарките кръжат заплашително и става ясно, че трябва да изчезваме по-бързо. Само да премерим платформата – след месец ще могат да бъдат сложени сенници, или догодина рано напролет. Според Станислав яйцата са изоставени или не са измътени, защото птиците са били обезпокоявани. Платформата е на 200-300 метра от магистралата, водата наоколо е още по-плитка и нищо чудно да са идвали деца или бракониери.

Построяването на изкуствени острови е една от първите инициативи на Българското дружество за защита на птиците – БДЗП. Целта е да се обезпечи сигурно място за гнездене на водолюбиви птици, до което не могат да стигнат хищници от сушата – като лисици и чакали. Подобни, още по-големи острови изграждат и членовете на Федерацията на природнозащитните сдружения „Зелени Балкани”, но в Поморийското езеро. Благодарение на тяхната работа там гривестите рибарки от няколко двойки преди десетина година днес вече са над 1300 екземпляра.

Лагерът

Лагерът на доброволците на БДЗП е в буферната зона на резервата до административната част на Солници Север. Вече има трийсетина разноцветни палатки и една голяма – войнишка; навес над масата за хранене; разпъната е мрежата за волейбол. Освен ремонт на островите и мониторинг на миграцията, десетдневната програма включва подновяване на маркировката на резервата и обучение как се наблюдават и изследват птиците. Преди 20 години, през лятото на 1988 г., на това място, около такъв огън, се роди идеята за създаване на българско дружество за защита на птиците, разказва вечерта Таню Мичев, един от ветераните-изследователи на миграцията у нас, сега старши научен сътрудник в Централната лаборатория по екология при БАН: „През ерата на комунизма имаше само една – казионна -  неправителствена организация, свързана със защита на природата. Когато поискахме да работим заедно с британското Кралско дружество за защита на птиците, моята идея не се хареса на много хора и затова решихме да създадем наша си организация – бяхме аз, Владо Помаков, Петър Янков, Любомир Профиров.”  

С птици и миграция българските учени  се занимават от края на 19 век. Благодарение на техните усилия и на много природолюбители такива важни за хвъркатите места като река Ропотамо ( 1940 г. ) ,  Калиакра ( 1941 г. ), езерото Сребърна ( 1948 г. ) са обявени за резервати. В същото време са унищожени много влажни зони. Трябва да минат години, за да настъпи промяна в мисленето на хората и да бъдат възстановени Чокльовото блато до село Байкалско, Драгоманското блато...

На Точката

На следващия ден съм “точкарка”. Това вече си е преживяване за аристократи: по време на миграция да се намираш на Точката, която е в тясната част на фунията на прелетната европейска магистрала  Виа Понтика, да гледаш с бинокъл небето и от време на време да изричаш: Виждам граблива птица в 3 часа. Спецовете да му мислят!

Тръстиков блатар, казва Георги Герджиков, по-известен с фамилното си име. Степен блатар, изрича Свилен Чешмеджиев. И двамата са студенти по екология. Жоро сваля бинокъла и се насочва към телескопа, наричан за по-лесно „тръба”. Степен блатар е, казва той. Никой не спори и не говори с високомерие или сарказъм, както очаквах. След като обектът е идентифициран, Свилен разгръща Определителя на европейските птици и почва да ни изпитва каква е разликата между двата вида. Най-много знае Павката. Той започва да изрежда – степният блатар има по-източен и елегантен вид, докато тръстиковият е с по-широки криле.

-  Средният „пръст” на степния блатар е по-дълъг, това е най-важната разлика! - смее се Свилен и признава, че мъжкият му е любимец. Павката, осмокласник от Бургас, прочут фен на нощните птици и влечугите, само свива устни. Тогава Свилен обяснява, че м и като , три ера – като пръсти - на крилата.   А да различиш женските към кой вид принадлежат – това вече си е висш пилотаж.

Мира, която е отговорник по дневника за деня, записва броя и вида на всички засечени между 7.30 ч. и 19.30 ч. пернати, видимостта, температурата, часа, съответстващ на централното европейско време ( ) , височината и посоката на летене, силата и посока на вятъра.

Въздушните асансьори

- Пеликани. Наближава ято пеликани, - казва едва ли не равнодушно Павката, отговорен за „сканирането” на небето. - Между другото те са едни от най-тежките птици в Европа – стигат 12 килограма! – той умело използва момента да ни затрупа с информация. Вдигаме без бавене биноклите.

- Има розови, има и къдроглави - съобщава Свилен, който веднага е обърнал тръбата наляво. Вече си представям, че е успял да види розови пера и къдрави глави. Истината е друга – долната част на крилата на възрастните къдроглави пеликани, които се срещат много по-рядко у нас, е светлосива. Докато задната половина на крилата на розовите пеликани е черна.

За минута всички замълчават. Докато аз си мисля, че се радват на птиците, Мира съобщава: 780. 740 – смята Свилен. 760 – отсича Герджиков. Оказва се, че тримата са брояли птиците. Това става като първо се преброява, например, една двайсетица от хвъркатите и тя се „нанася” върху цялото ято, научавам аз и останалите начинаещи „точкари” – Руси – седмокласник от Варна, и Милица – десетокласничка от Бургас.

Виа Понтика

Внезапно ятото се прегрупирва – очевидно големите птици са открили вертикален въздушен поток, наричан още термал или термика. Те се издигат по неговата спирала и го правят видим. Тържествено се разгъват в блестяща гирлянда, която затрептява в бели и черни точици. За едрите птици природата е измислила този икономичен начин на придвижване: те не могат да изминават дълги разстояния с активен полет, махайки крила като дребните пойни птици, защото са тежки. Не могат и да трупат много мазнини за енергия, тъй като стават още по-тежки. С реещ полет се издигат до 2000 – 3000 метра височина, след което се плъзгат с планиращ полет (без никакъв разход на енергия), докато загубят височина. И после пак търсят въздушните асансьори... така до „вилите” си в Африка.

Прелетните магистрали, изпробвани милиони години, минават по маршрути, където се образуват възходящи потоци – над стърнища, по долините на реки, край бреговете на морета но не и над големи водни пространства, където няма условия за тяхното образуване . Затова наесен стотици хиляди птици се струпват по западното крайбрежие на Черно море, а в най-западната му точка – Бургаският залив – се „изсипват” като през гърлото на бутилка. Така Виа Понтика „събира” птиците от Централна и Източна Европа, както и ята от Северна Азия. Освен нея, през България минава още един път, описан още от Аристотел - по долините на Струма и Места. Той носи името Виа Аристотелис, но има многократно по-малък „трафик”.

Към обед биноклите ни „улавят”   малък креслив орел (Aquila pomarina) - 52% от европейската популация мигрира оттук, черна каня (Milvus ), осояд (Pernis apivorus) – все видове, които някои от нас виждат за първи път. Непрекъснато сноват брегови лястовици. Те са кафяви, с бяло коремче, с по-къси и не толкова разкроени опашки като градските. Между преминаващите вече можем да р азпознаем тръстиков блатар и вечерна ветрушка. Някои грабливи птици, дори страховитият морски орел, често летят заедно с водолюбивите птици, казва Свилен - и никой никого не безпокои - толкова силен е инстинктът за миграция.

За разлика о т реещите се водолюбиви и грабливи птици, повечето пойни птици като славеите и дроздовете предпочитат да летят нощем. Тяхното определяне е твърде трудно и орнитолозите използват Луната за сребърна подложка, на фона на която се открояват силуетите им. По този начин може да бъде определен родът или семейството, към което те  принадлежат, но много по-рядко – видът им.

Червенокраките

Минава един часа следобед, но въпреки непрекъснатото взиране умора като че ли не се усеща. По-скоро – напрежение. В очакването на Голямото ято. И изведнъж то се задава. Идва от Североизток - откъм морския бряг. Първо в синевата прозират много дребни, едва забележими с просто око гъсти черни точки на височина около 1 000 м. Те бързо приближават към нас, а краят на върволицата не се вижда. Сигурно са стотици. Нямат водач. Летят сякаш хаотично, на няколко нива, в сравнително широк фронт. С тръбата, която увеличава 25 пъти, се виждат яркочервените крака и клюнове на възрастните индивиди. При по-младите те са кафеникави. След минута първите птици стигат термалите и оттам свиват на Югозапад.

2 240; 2 280; 2300 - При толкова много индивиди разликата в числата е допустима. В края на август – около 26-27 - е пикът на миграцията и обикновено над българското Черноморие минават над 200 000 щъркели. След нашето крайбрежие Виа Понтика води прелетниците към Босфора и Дарданелите, за да скъси тежкия им прелет над Средиземно море. П рез Турция и Мала Азия те стигат долината на река Нил, екваториална Африка, а някои от тях изминават над 9000 км до зимовищата си в Зимбабве и ЮАР. Вторият основен за Европа миграционен трафик е през Гибралтар, където най-лесно може да се пресече Средиземно море. Той се ползва от гнездящите в Западна Европа птици. По него те прелитат до западна, централна и южна Африка.

Щъркелите се готвят за тежкото пътуване веднага след като малките започнат да летят. Те изпадат в „миграционно състояние” – притъпява се териториалният им инстинкт и се изостря готовността им за образуване на ята. Струпват се на големи сборища, например на Стралджанското блато, и започват лакомо да се хранят. По време на „пътуването” почти не ядат, само пият вода и си почиват. По някои данни дългокраките летят около месец при средна скорост 38 км/ч. и дневна продължителност на полета 8-9 часа. Прелетите са тежки - з а болните и неопитните птици могат да се окажат последни.
 
Уникален кръстопът

У нас има над 420 вида птици и повечето от гнездящите са мигриращи, разказва проф. Нанкинов, директор на Българската орнитологична централа към БАН. Сезонните прелети са през пролетта и есента. В същото време е трудно да се каже, че даден вид зимува тук. При глад, студ или в началото на ловния сезон част от популацията му може да се премести. И не всички видове летят в посока Юг-Север и обратно . Има такива – например, една малка мухоловка, които през есента летят от Запад на Изток. Някои патици, като част от шилоопашатите, пък летят от Изток на Запад. Други видове водолюбиви птици (патици, гъски, потапници, гмурци), които идват от Северна Европа и Азия, остават тук за зимата: средната януарска изотерма в страната е около O ° C и водоемите почти не замръзват . България е разположена на миграционен кръстопът и в ъв въздушните й коридори почти през цялата година се носят птици. Те знаят тайни, които ние тепърва ще разгадаваме. Но тези тайни едва ли ще са им от полза, когато удължават ловния сезон или унищожават вековните им местообитания. И ако не усетят нашата закрила, пухкавите навигатори просто ще потърсят храна и подслон на друго място.




ПОСЛЕДНИ КОМЕНТАРИ