Dir ID: Парола:  
Регистрирай Dir ID Забравена парола  

Отзиви » Кения » Найроби » Шаба - Бъфало Спрингс - Маунт Кения - Накуру - Найваша - Масай Мара

Кения - земя на контрасти

Април 2008  Автор: drydune

Хм, ако затова прелетях 9 000 км, трябва ли да се чувствам прецакана? Във всеки случай не виждам нищо, които всеки средно голям европейски град да не може да ми предложи – това бяха първите ми мисли от прозореца на хотела в Найроби, където ни стовариха предната нощ директно от 13-часовия презокеанския полет. Действително от това, което се разкриваше пред очите ми, човек би помислил, че се намира в кой да е уреден град на Стария континент. Единственото, което правеше впечатление, бяха хората – да видиш бял по улиците на Найроби се случваше горе-долу толкова рядко, колкото да видиш африканец по софийските улици.
Още не подозирах как през следващите 30 минути от общо 9 дни тук първоначалните ми впечатления ще започнат едно по едно да се преобръщат с главата надолу.

Всичко започна с едно провалено пътуване до Мароко и едно неочаквано предложение за Кения. Месец по-късно се качих на самолета до Лондон със средно голяма раница и много въпросителни. Опитвах се да се абстрахирам от собствените си стереотипи и преекспонираните медийни образи – дали Африка се заключваше в пясъчни дюни, пирамиди и полу-туземно население, за което племенните обичаи все още диктуват правилата на живота и смъртта?

2 часа полет до Лондон и още 13 през океана ме приземиха в Найроби късно вечерта. Почти не вярвах, че някога ще кацнем, когато най-накрая подадох главата си извън самолета. Светлините кръстосваха пистата, между ревящите самолети се движеха черни фигури със сигнални дрехи. Въздухът беше различен – по-тежък, влажен и някак лепкав. Помислих си, че въздухът във всяка страна е уникален – този тук не оставяше съмнение, че е от друг континент.

Набързо ни натовариха на някакъв джип и ни подкараха към центъра за първата и най-кратка нощувка. През по-голямата част от пътя тъмнината беше почти непрогледна. Реших, че ще изчакам сутринта за първи впечатления, освен странния въздух. Няколко часа по-късно гледката от прозореца ме наведе на мисълта, че светът става все по-еднакъв – познатите офис-сгради с фасади от стъкло и алуминий отразяваха четирилентов централен булевард със сериозен трафик. Редици с палми от двете страни му страни бяха единствената екзотика наоколо.

Във фоайето се появи водачът за останалата част от престоя – вежливо ни обясни, че трябва да се разпределим в двата ленд роувъра отпред. След 15-минутно суетене се вляхме в трафика по централните улици на Найроби. Опитвах се да си представя къде ще ни заведе този висок и едър африканец в униформена риза с логото на местната туристическа агенция. След два завоя напуснахме централния булевард и навлязохме в периферията. Асфалтът внезапно беше изчезнал. Многоетажните сгради също не се виждаха. Минавахме покрай серия от дървени бараки, строени направо върху пръстта. Пред някои имаше купища парцали, между които играеха деца. Минаха мъже, понесли нанякъде стар велосипед. Няколко жени, натоварени с кошове спряха и проследиха с поглед колите. Оттук нататък трябваше да свиквам с това – откъдето и да минехме, хората спираха, погледите ставаха все по-чести и настоятелни. Бяхме навлезли в работническите квартали на Найроби. Бараките бяха жилищата, офисите и магазините на онези, които не минаваха забързани по централния булевард в час пик. Тук течеше паралелния живот на една от големите африкански столици. Ако не бяха минали само 5 минути, можех да реша, че сме в друг град. Първият сблъсък с контрастите на Кения предупреждаваше, че трябва постоянно да си нащрек; противоположностите тук съжителстваха на разстояние от няколко минути, и нито една не заслужаваше да бъде пропусната.

Пътувахме на север, към един от по-малките национални резервати – Шаба. От двете страни на пътя се простираха обширни плантации – предимно чай, кафе и царевица, каза Питър. Кения е официално независима от 1962г., но Великобритания все още притежава голяма част от бизнеса и ресурсите на страната – включително и тези плантации. Местната собственост се ограничава до разпокъсани парчета земя в тясната ивица между асфалта и загражденията.
Зеленият пейзаж на плодородните Централни райони отстъпваше пред песъчлива сивкаво-бяла почва. Въздухът ставаше сух и горещ. След първите 100 км асфалтът свърши. До края на пътуването го срещахме много рядко. Продължихме по чакълест път – още 300 км. Преминахме през няколко села – сбор от дървени бараки, боядисани до една в ярки цветове. Най-солидните и добре изглеждащи бяха оцветени с логата на местните мобилни оператори –популярен местен формат на външна реклама. Навсякъде, откъдето минавахме, хората спираха и ни гледаха – дълго, след като джипът е продължил в посоката си. Не можех да спра да си мисля, че всички хора, които минават оттук, дошли от четирите краища на света, са несбъднатите пътувания на онези от бараките. Това, което успяваха да видят, а при повече късмет, и да получат през стъклата на фирмените ленд ровъри, съставяше тяхната представа за света отвъд Африка – дали тя не беше също толкова накъсана, фрагментирана и пречупена през няколко преекспонирани символи, колкото беше и нашата за този непознат свят?

След няколкочасово друсане влизаме в Шаба. Посрещат ни с „карибу” – добре дошли, и топли кърпи, напоени с камфор. Лоджата е на брега на Уасо Ниеро, Кафявата вода – най-дългата река в страната. На отсрещния бряг 3-метров крокодил неподвижно попива слънчевите лъчи. Наблюдавам го известно време. Късно следобед излизаме на първа обиколка сред дивата природа.
Навлезли сме в североизточната част на страната. Сивкаво-бял прах покрива изпечената почва. Зеленината е отстъпила място на ниски жилави храсти и няколко вида масивни високи палми. Единствено близостта на Уасо Ниеро обяснява зеления пръстен от палми и екваториална растителност, в който се намираме, на фона на полупустинния пейзаж. Слънцето бавно се спуска над отворения покрив на ленд ровъра и сивата земя почервенява. Внезапно жълто петно привлича вниманието ни – една антилопа прекосява с подскоци пътя и изчезва зад храстите. Групата оживено щрака. След още два дни вече никой няма да се впечатлява от стадата, които ще преминават досами джипа.
След още час обиколка залезът е в разгара си. С известни уговорки Питър си позволява нещо, което не се случва често – отваря вратите на джипа и ни оставя да излезем. Сядам на каросерията. Въздухът е притихнал. Денят отстъпва място на нощта и мистериозните й обитатели в тази част на резервата.
Вечерта се прибираме приятно възбудени. Реката плиска лениво гъстите си води. След вечеря оставам известно време заслушана в нощните шумове – неясни приглушени разговори на суахили се смесват с отделни крясъци на маймуни и птици и се издигат в трептящия въздух над притихналата гора.
На път към стаята си забелязвам встрани от пътеката някаква купчина. Излизам от осветената алея и се приближавам – триметровият крокодил стои неподвижно, както днес следобед, на около 3 метра от мен. Замръзвам. Съвсем внимателно вадя фотоапарата – той не помръдва. С бавни и малки стъпки на почивки смалявам разстоянието до около метър и половина. Снимам на два пъти и се моля светкавицата да не го стресне. След това се отдалечавам също толкова бавно и заднишком. Влечугото не дава никаква реакция. Докато се прибирам, си мисля колко такива срещи е имало досега и дали всички тези с фотоапаратите като мен не представляват един своеобразен зоопарк за местните обитатели като него.

На другия ден с Питър поемаме към съседен малък резерват – Бъфало спрингс. В началото на дъждовния сезон сме и сухата глинеста почва е покрита с избуяла трева. На фона на величествените плата на Маунт Кения пейзажът е доминиран от бялата почва и странните форми на африканската акация с отрязаната си корона. Появяват се първите групи жирафи – главите им стигат точно до най-горните клони на акацията. Питър обяснява, че животните се хранят изключително с това дърво, което е жизненоважно за оцеляването им. Наблюдавам невероятната симбиоза, и мисля за хармоничните пътища на еволюцията, оставена сама на себе си.
Питър кара някак лежерно и наглед отпуснато. Нещо в него ми напомня движенията на големите котки – в пълно съзвучие със заобикалящата го среда. На моменти ненадейно за всички той посочва нанякъде и казва: зебри, след което рязко сменя посоката и тръгва натам. Около 5 мин. по-късно след много взиране и не без помощта на бинокли, групата успява да забележи в указаната посока безформено петно. След още 5 мин. разпознаваме зебрите. На моменти се чувствам като изостанало звено от еволюцията. Започвам да откривам Водача отвъд брандираната униформа.
През целия предобед се наслаждаваме на стадата грациозни антилопи, които пресичат пътя ни. Наблюдаваме боя между два мъжкаря орикси; възхищаваме се на грациозните 5-метрови шии на жирафите. Питър успява да открие и да ни отведе при група слонове, които са трудно откриваеми по това време на годината. Около 1/2 час наблюдаваме майка и малко слонче, които взимат калната си баня за деня. Внезапно Питър се оживява: ако имате късмет, ще видите нещо, което се вижда по-рядко и от лъва. Забелязал е гепард.
Това животно е много срамежливо и почти винаги успява да се скрие от настойчивите туристи. Благодарение на уменията на Питър не само като следотърсач, но и като шофьор, успяваме да се приближим на около 10 метра от един екземпляр. Скоро се появява още един и двойката се настанява под сянката на един храст, за да намери спасение от обедното слънце. Наблюдаваме ги колкото можем по-безшумно. Тръгваме си на пръсти.
Излизаме от резервата и Питър подкарва джипа в неизвестна посока. Половин чак по-късно спираме пред няколко цилиндрични колиби от пръти и кал. Тук живеят Самбуру, едно от над 40-те племена на територията на Кения. Млада жена излиза и разменя няколко думи с Питър, след това идва към нас. На добър английски разбираме, че ще можем да им гостуваме – срещу такса, която ще отиде за нуждите на племето. Междувременно са наизлезли и останалите жени – високи и стройни негърки; шиите им са покрити от десетки нанизи с разноцветни мъниста; не се усмихват. Ярките цветове на “канга” или “кикои”, традиционните им облекла, изпъкват странно на фона на суровия пейзаж. Навлизаме в пространството, оградено от колибите. Навсякъде има малки деца и бебетата. Малки, сериозни лица, с мръсни дрешки и по-често без обувки. Появяват се младите момчета – в червени кикои, тук-таме по някоя стара тениска се подава под парчетата плат. Червеното е цветът на „мораните” – младите воини, които още не са станали мъже. Едно от момчетата поема групата. Представя се като Патрик, или поне това е християнското му име. Завежда ни в колибите. Самбуру са номадско племе и се занимават изключително със скотовъдство. Жените строят колибите от дървени колове, които измазват с кал и тор от животните, а отвътре постилат с кожи. Кожите са единственото нещо, което Самбуру взимат със себе си, когато мигрират, следвайки посоката на дъжда и пасищата – колибите просто се оставят за следващия, който дойде по тези места. Патрик е едно от малкото момчета, които ходят на училище. При мигрирането си тези момчета ходят пеша до най-близкото поселище с безплатно училище, спонсорирано в редки случаи от държавата и по-често от чуждестранни благотворителни организации. Междувременно присъстваме на импровизиран пазар – младите жени и възрастните от племето излагат неща от бита си и ги предлагат за продан. Патрик обяснява, че с парите купуват учебни пособия за тези, които ходят на училище, както и неща от първа необходимост за хората от цялото племе. Купувам ръчно изработена фигурка на слон – след символичен пазарлък. Според Патрик това е начинът те да предложат нещо от себе си, а аз да съм доволна, че съм помогнала на тях. На раздяла ми подава листче с… имейла си и с уговорката, че „бих могла да спонсорирам ученето му в чужбина”. Отговарям уклончиво и се правя, че не забелязвам, че не ми връща химикалката.
Прекарваме още една нощ в лоджата на брега на реката и се отправяме обратно на юг към величествения Маунт Кения.
Исиоло е малко крайпътно селце, което бележи излизането ни от резервата и връщането към ако не цивилизованите, то поне обитаеми територии на Кения. Както в повечето села, жилищата тук представляват низ от дървени бараки в ярки цветове. Минаваме по обяд. Слънцето е в най-високата си точка – за тези ширини това означава над 35 градуса. На площада са насядали няколко мъже. Не правят нищо особено, може би просто убиват времето. Въздухът е горещ и неподвижен – също като тях. Минава група натоварени жени; някои пренасят дърва, други дрехи... Питър ни обяснява, че по селата във вътрешността жените изнасят основната част от работата в домакинството и селското стопанство. Питам го какво правят мъжете през това време. „Мъжете правят война и деца” е отговорът. Не оценява, просто констатира. Самият Питър е роден и израснал в едно подобно село на югоизток. Извадените кучешки зъби свидетелстват за ритуала на племето Каленжин – преминаването на младите момчета към мъжеството. От много години Питър живее в големия град и работи във фирма със западни порядки. И все пак... понякога се чудя дали една униформа не е твърде тънка преграда пред хилядолетните племенни порядки, които са предначертавали и определяли жизнения цикъл на поколения напред.
Междувременно зеленината отново ни е обгърнала – навлезли сме в плодородните Централни райони и започваме да се изкачваме към най-високата точка за пренощуване на територията на страната – Планинската лоджа на почти 2 200м надм. равнище. Самата лоджа е ъгловата постройка изцяло от дърво – като тъмнозелен форт на фона на планинския масив. В далечината светлее бялата шапка на Маунт Кения – първенецът на страната и вторият най-висок африкански връх след Килиманджаро. Точно под прозореца ми има естествено езеро с малък остров, където се събират на водопой стада антилопи и африкански биволи. По-късно следобед решаваме да се разходим из околността. Придружава ни Бенсън, местният естествоизпитател, и въоръжен служител на лоджата, за всеки случай. Бенсън ни завежда до няколко черепа на биволи, струпани встрани от пътеката. „Ако биволът е мъжкар и ловецът се цели между рогата, куршумът ще се сплеска и ще отскочи. Биволът може дори да не се замае от удара и тогава ще разбереш какво означава африкански масаж” смее се той. Не ми е много смешно, може би заради факта, че преди 2 седмици Бенсън и рейнджърът с него при разходката си са попаднали на разгневен мъжкар, който се наложило да застрелят... Останките от водна антилопа в храстите, които откриваме малко по-късно също ни карат да сме нащрек за хищници.
Навлизаме във вътрешността на гората и гледката на вековни дървета приковават вниманието ни. Пием по чаша чай в зелената тишина и слушаме разказа за „Кинирага” – черно-белия африкански щраус, дал името на върха, а по-късно и на страната, което английският генерал Томпсън преиначил на по-звучното Кения.

Напускаме Планинската лоджа и се отправяме още по на юг към езерото Накуру. По пътя пресичаме нулевия паралел – самия Екватор, и спираме за кратко при водопадите Томпсън. В единственият водопад в страната тонове водни маси се стоварват с грохот от над 70м височина в кипящ въртоп от водни пари. Всичко това на крачка от съседните села, където жените всеки ден изминават между 10 и 15 км до най-близкия кладенец с питейна вода. Контрастите тук са на всяка крачка, вплетени в тъканта на самия живот.

Пътят ни пресича линията на Големия разлом – 9 600 км гигантска бразда маркирала континента от Израел до Мозамбик. След още няколко часа ни посрещат зелените равнини около резервата Накуру.

Слънцето започва да залязва, когато се отправяме на обиколка около езерото. През сухата част на годината тук е домът на стотици хиляди розови фламинго – местните казват, че тогава водата практически не се вижда и езерото представлява огромно розово петно на фона на равнината. Преди тях обаче попадаме на редкия бял носорог – с помощта на Питър успяваме да се доближим почти на 5 метра. Дебелокожият гигант, сякаш току-що излязъл от епохата на динозаврите, е застанал в центъра на зелената поляна и с огромно удоволствие пасе сред туфи дребни бели цветя. Питър шепнешком обяснява, че те са голямо лакомство за носорозите. Това ни позволява да направим достатъчно снимки и да си тръгнем незабелязани.
Пристигаме на брега на езерото. Докато се оглеждам за фламинго, вниманието ми привличат няколко високи черно-бели птици... щъркели. Мислите ми се понасят отвъд океана. Дори не съм сигурна дали са от България, но имам чувството, че в сърцето на Африка за момент във времето и пространството се е отворил прозорец към родината. Птиците очевидно се чувстват чудесно в компанията на местните марабу и лешояди. Усмихвам им се за последно и се обръщам към равните води на Накуру.
Фламингите ги няма – честите валежи отмиват планктона и през дъждовните месеци те отлитат в търсене на храна. За сметка на това брегът е осеян с хиляди пеликани. Облаци от бели птици се разстилат по водната повърхност. От време на време малки групички с плавни движения излитат като безшумни бели фойерверки в червената светлина на залеза. След няколко снимки прибирам фотоапарата и се оставям на вихъра от цветове. Докато заспивам, пред очите ми са летящите бели облаци.
На сутринта се отправяме към Найваша – по-малко езеро на югоизток, известно като обиталище на хипопотами. Наемаме водач и с дървена лодка навлизаме в притихналите води. Отправяме се към няколкото безформени островчета във вътрешността на езерото. На видимо разстояние едно от тях изведнъж се размърдва – оказват се главите на група от около 6 животни. Шумът ги е разбудил и по водата се понася предупредително пръхтене. Женските се групират около няколкото малки, а един мъжкар застава срещу нас и ни гледа очаквателно. Любопитството е твърде голямо и казвам на водача да се приближи още малко. Това не се харесва на групата. Пръхтенето се усилва, а мъжкият разтваря голямата си паст. Спираме за момент, след това водачът ни с едни мах на веслата се приближава още малко. Това е знак – мъжкият се отделя от групата и с рязко движение тръгва към лодката. Има време точно за една снимка, преди водачът енергично да наблегне на веслата – от срещата с двутонната грамада ни делят няколко секунди и няма съмнение, че лодката ще завърши под водата. Слава Богу, щом вижда, че се отдалечаваме, хипопотамът бързо загубва интерес и се връща към своите.
Лодката спира до един остров към противоположната страна на езерото. Стада от антилопи и орикси утоляват жаждата си на няколко метра от лодката. Не се виждат хора. Водачът ни разказва, че на острова е заснета голяма част от прочутия „Отвъд Африка”. За да се създаде максимално естествена среда, със заселването на животинските видове достъпът на хора е забранен. Оттогава островът е оставен изцяло на естественото си развитие, а животинските популации се саморегулират. Обхваща ме усещането, че стоя пред съвременна Едемска градина. В това малко парче земя, заобиколено от цивилизация, природата поддържа равновесие, необезпокоявана от разумна намеса. Докато се отдалечавахме, се чудех дали няма да видя лъва, който слиза да пие вода заедно със стадата антилопи по брега....
Пътят ни продължава на югоизток. Равнината ни заобикаля от всички страни и се слива с хоризонта пред нас. Безкрайните полета и жълтата прегоряла трева някак странно ми напомня късното лято в добруджанските полета. Отпускам се назад и се оставям на съзерцанието.
Вдясно на хоризонта изплува тъмно петно. Посочвам го на Питър. Той поглежда, и рязко завърта волана. Джипът се накланя, излиза с подскок от пътя и заподскача по неравната земя. „Ако имаме късмет”, казва Питър, „ще видите нещо, което не се случва всеки ден – пазара на масаите”.
Не знам какво да очаквам. До този момент не сме видели нито един човек – сякаш обширните равнини са оставени сами на себе си. Постепенно петното придобива очертания. Насред голяма равна поляна са разположени десетки стада крави. А навсякъде около тях се червенеят високите фигури на масаите.
Вече сме се приближили достатъчно, за да наблюдаваме подробностите. Животните са скупчени в средата на сборището. Високите фигури са на групички, които отвреме-навреме разменят членовете си. Търговията е оживена, във въздуха се носят откъслечни разговори на суахили, чуват се възклицания и подканвания. Някои от мъжете носят овехтели панталони и блузи. Повечето са с неизменното червено кикои, вързано по характерен начин над едното рамо. Малкото жени са отделени встрани, хващам едната в момента, в който други две сплитат косата й в сложна прическа. Вече сме привлекли вниманието и във въздуха се усеща напрежение. Опитвам се да прикрия фотоапарата, но вече е късно. От едната страна на джипа се понася недоволно мърморене, което прераства във викове. Жената с плитките маха с ръце и се заканва. Група мъже се втренчват в нас. Питър прави успокоителни знаци, но виждам, че мускулите му се напрягат. Навлезли сме направо в чуждото пространство и не сме почукали за покана. Джипът потегля доста по-рязко, отколкото се приближи, а аз гледам право напред и се опитвам да не усещам втренчените погледи по гърба си.
Още не съм се отърсила от усещанията от последната си среща, когато влизаме в Масай Мара, вторият по големина резерват в Кения и дом на „господарите на Африка”, както са наричали масаите. За първи път от началото на пътуването ще се спи в палатки. Не губим излишно време в настаняване и отново по залез излизаме на сафари.
Видях няколко от многото лица на Кения – прашната бяла земя и високите сухи палми на северните райони; сочната зеленина, прохладните тъмни гори и заснежените плата в централните части; безкрайните бели плажове и невъзможното синьо на океана на изток. И все пак сърцето на Кения и на Африка за мен остава в саваната.
Безкрайната равнина се простира и премрежва погледа във всички посоки, докато се слее с избледнялото от слънце небе. Високо горе облаците са като изрязани от хартия и висят неподвижно в замрелия въздух. Израсналите треви приличат на море от злато с малки тъмнозелени острови и сякаш отразяват светлината, която залязващото слънце разлива над земята. От време на време релефът плавно се надига в меки хълмове, които обрамчват тази картина и отново се преливат в златната безкрайност.
Заспах с тази картина и се събудих с нея няколко часа по-късно. Слънцето още не беше изгряло; трябваше да се подготвя за ранно сафари.
Обикаляхме почти час. Ярките червени отблясъци известяваха наближаването на изгрева. Равнината беше съвсем притихнала. Но Питър неслучайно ни събуди преди 6. Забелязахме как едни от малкото храсти наоколо се раздвижват. Подаде се масивната глава на млад лъв. Джипът моментално спря и всички замряха в очакване. Животното се протегна и наглед мързеливо, се прозина. В колата се понесоха приглушени ахкания. Лъвът излезе от прикритието си и тръгна право към предната броня. Спрях да снимам, когато разстоянието стана по-малко от 3 метра. Мъжкарят стоеше на ръка разстояние и известно време ни наблюдава. После привидно безразлично се отдалечи по издълбания коларски път и изчезна между високите треви.

Върнахме се в палатките към 10 сутринта. Нямах много време да подредя впечатленията си от сутрешната среща, защото трябваше да се подготвя за следващата. Няколко души тръгнахме с Питър към най-близкото село на масаите.
С общия си корен със Самбуру, масаите също са номади и скотовъдци. Не се учудих, когато спряхме до поселище от няколко десетки землянки, подредени в кръг и оформящи естествена бариера около пространството, отредено за стадата на племето. Посрещна ни група „морани” – млади воини, на които предстоеше инициация – ритуал, който бележи израстването и приемането им в кръга на възрастните мъже. И тук законите на племето се смесваха с тези на съвременната цивилизация – наред с традиционните си червени кикои, някои от посрещачите ни носеха стари маратонки. Може би резултат от предишни посещения. Едно от момчетата се представи като Даниел и ни въведе в селото. И тук колибите представляваха цилиндрични постройки с дървен скелет и замазка от земя и изсушена тор. Общата площ на двете отделни помещения с преддверие не беше повече от 3х5 метра и побираше 6 души; големите землянки с по три стаи са рядкост. Преддверието се ползваше за кухня, там беше и посудата, както и единственото прозорче. Спалнята разпознах по дървения нар, покрит с платове и кожи.
Излязохме на светло. Наоколо беше пълно с деца; забелязах, че жените често си ги прехвърляха, докато се занимаваха с домакинската работа. Даниъл ми обясни, че полигамията е част от културата и повечето мъже са с повече от една жена. Реших да насиля късмета си и попитах Даниъл колко приятелки има. За моя изненада той се засмя смутено и не отговори веднага. Повторих му въпроса си, и получих отговор „нито една”. Не му повярвах. След известни уговорки призна, че има „само една” и обясни, че всъщност в неговото семейство баща му е прекъснал традицията за многоженство. Всъщност ако мъжът реши да има повече от една жена, той трябва да й осигури достатъчно животни за собствено стадо, както и да се грижи за нея и децата й. Вероятно това е причината само много богатите и социално изтъкнати членове на племето да могат да си позволят многоженството. „Така че да имаш повече от една жена всъщност е проблем и на мен ми е достатъчна една”, завърши той. Нямах какво да добавя. Попитах го дали му харесва този начин на живот. „Yeah, it’s cool”. Обясни ми, че през половината година той слиза до най-близкия град, където има училище. В момента е завършил еквивалента на колеж и обмисля да кандидатства в университет „накъде в чужбина”. През това време към нас се присъединиха още трима морани в яркочервени кикои. Единият носеше висок кожен цилиндър, подобен на шапка. Даниъл ми обясни, че това е церемониален предмет. За да стане „моран”, всяко младо момче трябва да убие лъв, въоръжен само с хладно оръжие. Когато успее, на специален ритуал лечителят на племето изработва от кожата на животното шлем за победителя. На въпроса ми дали той самият има такава шапка, Даниъл разсеяно отговори утвърдително и продължи да ми обяснява за предстоящото си следване. Потиснах изумлението си. Междувременно бяхме заобиколили в нещо като заден двор между четири колиби. Възрастна жена с мрежа от бръчки по лицето седеше под едно дърво и заостряше потъмняло острие. Извадих фотоапарата, но жената покри лицето си и заговори бързо на суахили. Даниъл се засмя. „Баба ми е много стара и все още мисли, че когато я снимат, взимат част от душата й. Тя е лечителката на селото. А това е ножът за “еморана” – церемонията по обрязването.”
Обрязването. Една от най-старите традиции в бита на масаите. На всеки 15 години момчетата са посвещавани в кръга на мъжете със специална церемония. Тези 15-17 годишни почти-деца изтърпяват 10-минутното обрязване без упойка и без да покажат какъвто и да е знак на болка. Най-малкото трепване на лицето или стон хвърля тежък позор върху семейството на младежа. След това той придобива право да участва в племенните събрания, да създаде собствен дом и стадо и да се ожени. Изборът на жена се определя от едно ключово условие – тя също трябва да е обрязана. В 30-милионна Кения по неофициални данни 40% от населението продължава да практикува обрязването, въпреки забраната със закон. За втори път насилих късмета си и попитах Даниъл какво мисли за обрязването на момичетата. Той ме погледна неразбиращо: „нито едно момиче не може да стане жена без да бъде обрязана. Такава жена никога няма да се омъжи.” Знаех, че няма смисъл да се опитвам да му обясня какво мисли една бяла жена по този въпрос. Острието беше неравно и потъмняло от служба. Усетих, че изтръпвам и го върнах на възрастната жена. Тя ми се усмихна и разкри два реда беззъби венци.
“Можеш да останеш при нас следващия път, когато дойдеш – ще си имаш собствена колиба!” – не знаех дали да се лаская от подобно предложение. Кимнах на Даниъл и се качих обратно в джипа. След 15 минути спряхме по средата на нищото. Само един ветропоказател указваше, че това не е място за почивка по време на сафари. Малко по-късно около 20-на души се качихме на малък пътнически самолет и полетяхме обратно към познатата земя и познатия въздух. Масайското село все повече се смаляваше – малко кръгло тъмнокафяво петно на златния фон на саваната. С издигането ни се появиха и други такива петна, които ставаха все по-малки. Накрая самата савана се превърна в малко златно петно на фона на тъмната земя, смали се и изчезна зад пелена от облаци. Знаех, че в същото време долу стоят високите черни фигури с червените си роби и гледат нагоре, към свистящите крила на самолета, който се издига, постепенно лицата ни престават да се различават, шумът полека стихва, накрая точката се смалява и се изгубва зад пелената от облаци. Аз държа миниатюрна фигурка на слон и хиляди картини в главата си. Долу малките деца стискат новите си тетрадки и химикалки. Може би някой ден ще се срещнем отново – в тяхната колиба или в някой университет в чужбина – и за всеки от нас светът ще е станал малко по-близък.



ПОСЛЕДНИ КОМЕНТАРИ


?????? ?? ??????, ????? ???? ???????? ??????????? ?? ?????????? ????? ?? ???? ?? ???????? ????????? ????????? ??????? ?? ??????????? ????? ? ??????????? ?? ????????? ?????? ???? ?? ??????? ??????? ????? ?? ???????, ????? ???? ? ?????????? ???? ???????????? ??????, ????? ???? ???? ?? ??????? ??????? ????? ?? ??????? ????? ??????? ? ??????? ?????? - ??????? ???????? ????? ?????? ???????, ??????, ????? ??????? ?????, ????? ????? ?? ???? ???? ?? ??????, ??????? ???????? ????? ????? ??????? ? ??????? ????? ? ???????? ??????, ????? ???? ????? ? ?????? ???????,, ????? ????? ?? ??????? ?????? ?????? ??????? ? ?????? ???????, ????? ?????????? ??????, ???? ??? ????, ????? ?????????? ???????, ????? ???????? ????, ????, ????? Thorn tree, Shaba, Kenya ??? ??????? ?? ??????? ??????, ????? ?????? ????????, ??????? ??????, ????? ??????? ? ?????? ?? ??????? ??????, ????? ????? ?????? ? ????????? ?????? ???????, ????? ???????????? ??????, ????? ????, ????? ????? ??????? ?? ????? ????, ?????? ???????, ????? ? ???????? ?? ??????? ????? ?? ????????, ????? ???? ???????????? ??????, ????? ????, ????? ???????, ????????? ?????? ???????, ????? ???? ?? ??????? ??????? ????????? ?????????, ????, ????? ??????? ?? ??????? ??????, ????? ? ???????? ?????????? ?? ??????? ??????? ????? ?? ??????? ????? ?? ??????? - ??????????? ?? ??????????? ??????, ????? ???? ????? ??????? ????? ???? ?? ????? ??????