Dir ID: Парола:  
Регистрирай Dir ID Забравена парола  

Отзиви » България » Пирин » от хижа Пирин до хижа Вихрен

Голямото почистване

Ноември 2008  Автор: pavlina2007

Всичко започна от Трионите до Мусала, които прескачах с Жоро и Митко един неделен ден на юли. Поемайки си дъх, Жоро, прекъснал студент по философия, каза, че ще ходи на Пирин за тазгодишното традиционно почистване на българските планини. Щяло да бъде много готино, щото се събирали готини хора от цялата страна. И аз се замислих. Почистване на планина – това звучи грандиозно. Два пъти повече, ако тя е Пирин.


Така две седмици по-късно се озовах на връх Свети дух, където жителите на село Пирин правят съборите си. Оттук – най-южната част на планината - групата доброволци щеше да тръгне към Вихрен. Жегата беше голяма, точното име на палатката беше сауна, нямаше вода за къпане, освен поточенце на 300 м от пътя, което пред очите ми пресъхна, храната не стигаше. Въобще – всичко изглеждаше малко слънчасало, и точно поради това – за предпочитане. Още с влизането в лагера на голяма табела бяха посочени трите стъпки, необходими за правилното компостиране. Между редките дървета се виждаха два чаршафа, опнати около плитко изкопан канал. Посипваш с дървесни стърготини при нужда и с два пъти повече – при по-голяма, прочетох на упътването. Ето така, каза Иво, един от организаторите, и ме заведе в едната от завесите като влезе зад другата и клекна. Естествено аз, неползвала такава сюрреалистична тоалетна, побързах безславно (и безсрамно) да се измъкна.


Три дни преди тръгването за самото събиране на боклуци имаше семинари по всякакви актуални проблеми на опазването на околната среда. Беше пълно с еколози, сякаш излезли от моден магазин току-що - красиви момичета и момчета с шалове около телата и кърпи на главата, които говореха безспир на английски заради чужденците – две групи македонци и румънци, трима германци, един холандец, а привечер се появи и един бледолик американец със странното име Невада. На втория ден пък семейство събра овациите с едногодишната си рожба, която точно прохождаше: фармацевти, работели на смени, за да си я гледат сами. На третия ден цъфна Кольо, който нямаше как да не е археолог, и то специалист по неолита. На въпроса на колко е години отговаряше, че било настанало време вече да работи над себе си.


Първият човек, с когото се запознах, беше Митко, майстор по стари покриви, кръстил се “културен посланик за духовно извисяване”. Сигурно на такива места се намира винаги по някой такъв – със стара войнишка торба и „Записки охотника” на Тургенев в нея. Митко беше към 40-годишен и говореше, че ходи на тези почиствания, за да направи дейността на еколозите по-одухотворена. Какво е околна среда? Има природа - дума, която означава при рода. По-добре да казваме не еколози, а природници, предложих смело аз. Още първия ден Митко раздаде на желаещите препоръки как да мислим позитивно. Оттогава се боря с изгонването от устата си на частичката „не”. Което понякога е много трудно. Например, вместо „не мога” и „не искам”, казвам „трудно ще ми бъде” и „струва ми се, че искам друго”. В някои случаи седя по половин минута и мисля за вариант, във всеки случай бягането от отрицанието ми действа добре. Естествено, семинарът започна с игри за опознаване – древни колкото света и винаги възбуждащи. Участниците трябваше да се хванат на влакче и всеки път да достигат с ръцете си до повече „вагончета” пред тях – ясно е, че докосването и прегръщането бяха преодолени с радост от мнозина. Колко бързо може да се стопи едно пространство между непознати - ако само посмеят да се докоснат и да се притиснат! Чувала съм, че в Холандия прилагали подобен метод в болница за лечение на наркомани. Вместо да се здрависваш с новодошъл, да го прегърнеш силно. Още по-интересната игра беше със затворени очи да намериш модел и да направиш от него скулптура. Усещането на другия с пръсти създаваше не чувство за собственост или за злоупотреба с него, а по-скоро чувство за отговорност пред и за него. Колко странно...


Играта „да се правим на клоуни” беше показана специално заради протестите на еколозите, които станаха традиционни, поне в столицата. Тя има за цел да събуди детето у всеки – желанието му да подражава, и когато е необходимо, да действа свободно като клоун във враждебна или индиферентна среда, обясни водещата Янина. При флаш мобовете, явление, което набира сила през последните 2 години в цял свят, е особено важно да умееш да се правиш на клоун. (Флаш моб е събиране на хора на едно място без предварително публично оповестяване и извършване на странно действие с цел привличане на вниманието на обществото и инстиутициите. То продължава най-много 5-10 минути, след което хората се разпръсват така незабелязано, както са се събрали.) При играта, която Янина предложи, всеки участник трябва да следва лидера и да повтаря неговите действия. А в един момент, когато се отзове отпред, самият той да поеме лидерството. В тази съботна вечер разбрах, че от голямо значение за мене продължава да бъде идеята как ще се представя пред другите и как предпочитам да не бъда лидер, защото се страхувам, че няма да се представя добре. Другото, до което се докосва човек в тази игра, е принудата да повтаря нечии действия, тоест да не бъде себе си, а някой друг. Вътрешната ми съпротива беше твърде силна – да правя нещо, което някой ми каже?! – но след малко въодушевлението на останалите ме грабна. Освен това зад маската на клоун всеки можеше да прави всякакви щуротии. Странно за самата мене - първата щуротия, и то неприятна, я измислих аз – напъхах главата на другарчето си в найлонова торбичка. И това ако не е агресия – здраве му кажи! Агресивна индивидуалистка, която все пак държи на общественото мнение! Пфу - воня!


След игрите дискусиите като че ли бяха по-лесни. Без никакво съмнение стана ясно, че относно генно-модифицираните храни вече има конспирация срещу българския народ на кабинета със световно известните производители на ГМХ. Аз започнах ентусиазирано да представям тезата на здравното министерство, но симпатиите в очите на вегетарианците си бяха чиста доза учтивост, и нищо повече. Накрая на никого не му стана ясно соята, която ядем във вид на пастети и прочие продукти, все пак генно-модифицирана ли е или не. Според МЗ не е, а в същото време в официална тяхна брошура се казва: При соевите зърна вече почти не се срещат „свободни от ГМО”, обясних аз и така се измъкнах от ролята на защитник на официалната власт.


Двама от адвокатите, които работеха безплатно за екологичните организации, посъветваха какво да се прави при евентуални арести, защото „протести не случайно се римува с арести”, подчерта Свилен. Правило 1. Не трябва да се опъваш на органите на реда. 2. Те могат да те приберат, само ако няколко пъти на всеослушание са те призовали да прекратиш действията си. 3. Искаш полицаите да се легитимират. 4. Имаш право на два телефонни разговора в РПУ-то – задължително първият да е с адвокат; 5. Да не пропуснеш да прочетеш описа на наличните си вещи. След 3 дни спорове, потене и компостиране настъпи време за изпълнение на основната задача. Един камион - единственият и най-читав камион в село Пирин, както стана ясно по-късно, дойде да ни прибере. Към 30 души се качихме с раниците в откритото ремарке. Сложихме и всичката налична храна. Шофьорът, който изглеждаше кротък и разумен човек, за всеки случай предупреди да не се подпираме на страничната преграда. И потеглихме. Черният път между върха и селото минаваше предимно по ръба най-високата част на долината на река Пиринска Бистрица. Камионът скърцаше и се клатеше неистово, когато прескачаше остър камък. Аз затварях очи и се молех на Господ. Болтът на река Лим и повредените спирачки на камиона от Бяла бяха пред очите ми. Чудех се дали да слезна... Изпитанието продължи над два часа. Камионът спираше, тръгваше отново по планинския път и когато се постъмни, пристигна на хижа “Пирин”. След това веднага потегли обратно да вземе останалите. Не дочаках тяхното връщане. За пръв път палатката беше приятно прохладна, шумът на реката – до ушите ми. Чак на другата сутрин разбрах, че страничната преграда все пак е паднала, а шофьорът бил видимо пиян. Как се е справил с тесния път и с разбрицканата машина, за мене няма логично обяснение. Пасажерите пеели през цялото време – поне са си спестили страховитите гледки през нощта. Дръж я, изпусна я, ето я, ох, ах!!! Ако някой чуе тези възгласи, ще си помисли - кой знае какво става на този връх. А то – една синя найлонова торбичка се прави на балон. Седим десетина души на ръка разстояние от Корнишките езера на височина 2645 метра и обядваме. Естествено е трудно да се прецени колко боклук ще има на едни едва ли не непристъпни езера, които са далече от туристическите маршрути. По-скоро никой не иска да преценя. Всеки се вижда колкото се може по-близо до тях.


След белите филии с лютеница и без никакви уговорки тичаме към дъното на циркуса и след половин час хвърляме дрехите. Езерото, въпреки че се напълва с хора, остава като нарисувано – безтрепетно, на дъното на пясъчните сипеи. За половин час събираме всички ръждясали консервни кутии (справка – период на полуразпад 100 години) и потегляме обратно. Няколко часа по-късно започва да ме гложди съвестта: Всъщност днес малко е сигурно, че си заслужихме яденето. Даже е много сигурно, че сме далече от някакви заслуги. Направихме си изкачването, изпотяването, изкъпването, изяждането на кофа боровинки, пак изкъпване – но в река, изваждането на малкото боклуци от храстите по пътя... Но дали изкарахме една надница? Както и да е, качамакът и селското сирене са там, нощният огън - също, двама души се целуват безусловно до мене и фойерверките от огъня гонят августовските падащи звезди. Непознато момче ми предлага бира и парче паниран кашкавал. Къде ми се е случвало това другаде...


На следващата сутрин потегляме към хижа “Беговица”, сега „Каменица”, а над нас се стрелкат планински бързолети. Вятърът се засилва, попрепръсква дъжд. Вървим на групи по няколко души, местността е гола, пътечката е кръстена Friendship Path. Обектите за сприятеляване са само двама чехи, които знаят само чешки, стада крави с няколко кучета и полудиви коне. Аз предпочитам да вървя сама. Около обед се събираме изнурени на Кукленското езеро. Не знам как се измислят имената на местности и езера. Винаги се чудя – сигурно едно езеро или връх имат по няколко имена в началото – и трябва да минат много години преди едно от тях да остане – най-точното и най-споделяното: Спано поле, Безбог, Полежан, Каменица... Езерото е скътано под върха Куклите, който е на височина 2 686 метра. Трябва да го доближиш, за да го видиш цялото. И тогава занемяваш. Първа във водата се хвърля шестнадесетгодишната Вили. Тя е национален състезател по плуване и човек има чувството, че гледа нимфа докато пори гладката повърхност. След нея се събличат няколко момчета. Скачат от най-високата скала – голи, раними и неми. Няма думи, викове – просто сливане с водата и камъка, от които сме дошли. 3 часа по-късно настигам холандеца Флип, който се завира във всеки клек. Може би е усетил мисълта ми, че се престарава, защото почва сам да обяснява: Опитвам се да влезна в психиката на онзи, който е минал оттук и се питам къде бих си хвърлил отпадъците, ако бях на негово място. Трудно може да се отрече, че чувалът на Флип с боклуци е винаги пълен. И то с тежки.


Хижа „Каменица” ни посреща с топла вода (безплатна!) и концерт на ихтимански самодейци. Те са от онези туристи, които колективно обикалят планините заради вечерите по хижите, където спокойно могат да попеят и да се понапият. Нашият огън лумна отвън – на голямата поляна. Сузи, която е адвокат в едно НПО, реже зеленчука, наметната с доста хубаво яке. Питам я дали е от китайските ментета. Тя дълбокомислено казва: Доколкото познавам съпруга на майка ми, мисля, че не е. И след повторно подпитване обяснява, че той бил собственик на две казина в Лас Вегас, българин-имигрант, който тръгнал да пазари къща в София, а вместо това си намерил жена с къща. Странни истории. Чакаме около огъня да стане поредната вкусотия и тогава се появяват три момчета, които полека почват да се примъкват към него. По-точно, примъкват дървета за горене и себе си. Явно миризмата на казана е неустоима. На всичкото отгоре тръгва и слух за торта по случай рождения ден на Райна. Тя е стоматолог от Стара Загора, дошла с приятеля се Калин, който измисля програми за охрана на банки. На въпроса какво ще й подарим, старозагорците Миро и Коко отговарят учудено: Еми изкъпахме Калин, какъв по-голям подарък от това?!


Тук вече се появява и китара – тя е на Любо, брат на Мария, която учи история на изкуствата в Париж. Хижарят е осигурил шампанско за рождения ден, тортата е най-вкусната на света – с пресни боровинки. След малко по кръга около огъня тръгва и цигара, сгъната от тримата пришълци... На сутринта става ясно, че има един пострадал. Това е кротушкото Момчил, който работи в родопско село при някакво семейство. Момчил е със засъхнала кръв по челото, очите му са отекли. Късно вечерта две момчета от Сандански се появили край огъня и го ударили с китарата по главата, разказва той. Би било банален завършек на една хубава вечер в града, но защо и в планината?


Пътят от хижа Каменица до хижа Вихрен е осем часа, аз го минавам за пет. Първо вървя заедно с пет-шест души, като всъщност се подразбира, че ще събираме боклуците по пътя, на практика всеки бърза. В един момент, обаче, виждаме до брега на поточе захвърлена найлонова торбичка. Един все пак казва, че ще отиде да я прибере. Обръщаме се облекчено и го чакаме, докато той измъква от найлона половин хляб, едва ли не още топъл, буркан лютеница и започва лакомо да ги поглъща. Излиза, че боклуците понякога може да не са за изхвърляне... После пътят започва да сече огромни пустинни пейзажи и аз се откъсвам напред. На 2 800 метра, само с някой керкенез над главата, тук-там се стрелкат бързолети. Чувството за свобода е неповторимо, главата ти е празна, радваш се на някоя пеперуда или цъфнало цветенце. Вятърът е лек и дори не се потиш. Ако може така човек да върши всичко - без вредни мисли - само да чувства това, което прави... И да вижда хубавото около себе си. Изведнъж ми идва на ум, че всъщност може би искам да съм мъж. И въобще не съм се замисляла каква щях да бъда като мъж. Мъча се да си представя очите – големи, устата – също, косата – светла, тялото – добре изваяно, и все пак трудно виждам мъжа. По едно време разбирам, че ще е малко тъжен, по-скоро не го виждам да се смее. Така решавам да се подстрижа максимално късо, за да имам представа за мъжа в себе си. Нали той е този, който се грижи за мене, който ме харесва, обича, милва, когато съм сама? Чак след три часа срещам двама истински мъже. Те ме изглеждат внимателно и продължават бавничко надолу, щадейки коленете си. Обикалям Муратовото езеро с нацъфтяло водно лютиче и кори от диня, които го подхранват. После вървя боса – водата на река Бъндерица се събира кротко под нозете ми. Отвсякъде текат малки потоци, и аз съм готова да полетя. Калоян почва да вика в шепите си, след като откри първия еделвайс. Никой от тримата ни не може да повярва. Аз даже и не съм мечтала да видя еделвайс в Пирин. А тука – насред туристическата пътека между връх Вихрен и Кутело, скромно растенийце се гуши в тревицата. Мъничко, белезникаво. Тихо, тихо, да не чуят, да не ни видят, шепти Тошко. После вадим апарати и се снимаме с роденото от снега и ветровете същество. Сега е наред дива коза, пожелай си я! Това казвам на момчетата, които ме поглежда недоверчиво. От Кутело тръгваме към заслона на Кончето. Нещата стават сериозни. Разделяме си последното парче шоколад, но общо взето няма място за много мърдане. Една грешна стъпка и си в пропастта – ако искаш отляво, ако искаш отдясно. Стоманеното въже е около 300-400 метра. Хайдушки гарги кръжат на ято. Пиринска камбанка, Campanula alpine, среща се само в Алпите и Карпатите, пирински мак - Papaver degenii , ендемит, расте единствено в Пирин, помириши го колко нежно ухае, още един еделвайс... Тошко е ботаник и е много доволен от видяното. На връщане от заслона на стотина метра пред нас изскача дива коза. Вместо да продължи да тича, тя изведнъж спира на една скала в профил и започва да позира. Първо се обръща наляво, после надясно. Играе ли си с нас, недоумявам аз. Снимаме я със затаен дъх, а след няколко минути козичката стремглаво полита към реката, която блести в дъното на долината.


Покоряваш два върха, които са на трето и четвърто място на Балканите, за един ден – може ли да мечтае още за нещо човек? Може. За едно спокойно село в Родопите, където започва надсвирване с гайди. След всичките тичания по Пирин не е ли време за една малка Гела? Дали ще вали няма значение, важно е да се намери компания за стопа. Това е Кольо археологът, който в събота е готов с архаичната си раница да тръгне на стоп. Защото пътят е в тебе и ти си в пътя, когато решиш, казва той. И така двамата тръгваме с бодра крачка към Банско. Не трябва да се бърза – стопът става, когато не се притесняваш, а се наслаждаваш. Ние за нищо не молим – напротив, даваме шанс на хората да покажат добрината си. Ако желаят. Това е теорията на видния стопаджия, който бил обърнал гръб на държавата и напуснал дома си на 6 март. Навсякъде можем да спим, казва Кольо и ми поднася стръкче горски ягоди. После вдига мъничко перце от земята и го забожда на услужливо борче с думите: Благодаря ти, напомни ми, че има небе...


Пътят е приятен, с много малини, които падат сами в ръцете ти, после зейват раните на Пирин – новите разширения на ски пистите. Отсечените дървета са нахвърляни встрани, грозни ерозирали ями се свличат към шосето. Извръщам очи и се мъча да не ги гледам. Това вече не е гордият Пирин, това е човек, с когото си се гаврил и си захвърлил без капка съжаление. След повече от час пред нас спира кола с гръцки номер и шофьорът ни кани да влезем. После двама младежи ни закарват чак до Гоце Делчев. Така следобед се озоваваме в Доспат. Кольо ми иска десет стотинки, за да си купи „Мелник”. Давам му лев. Облаци стъмняват небето, а светкавици го разсичат. Седим в кафененцето в центъра и чакаме да се появи нашият човек. Това обеща всемогъщият гражданин на Доспат Веско, който имал приятел, който щял да пътува за Смолян... Минава четири, после пет, няма приятел, няма кола, вече вали та не е истина, и мъжете в кафето се радват, щото са чакали цял месец тази вода. Влизат жени със забрадки, купуват торти, излизат, посрещнати от мъже, които им отварят вратите на колите, после идва продавач на лотарийни билети. Веско купува един, трие го с нокът, след това иска втори, трети, на десетия печели трийсет лева, продавачът стои прав, смутен и объркан, но бърка в мръсните си джобове и вади мръсни банкноти. После десет пъти гледа номерата на билета и ги събира наум - дали наистина печелят и пак ги гледа един по един, въпреки че няма очила, а Веско купува билет след билет, трие с нокът, мъжете мълчаливо пушат и го гледат... Опитвам се да снимам светкавиците – пропускам една след друга, за да улуча, почвам да броя до десет, и щраквам, те святкат на дванайсетата секунда. След половин час усилия се отказвам. Дъждът продължава да се лее и аз се чувствам като в роман на Маркес. Всичките приказки на Кольо за стопа и за удоволствието от стопа се изпаряват от главата ми. И повтарям няколко пъти на доспатския човек – е , ти ни излъга, така ли, защо ни излъга, къде е твоят приятел... Той не отговаря, продължава да търка с нокът билетчетата и смята наум сбора на цифрите...


По едно време Кольо, който досега е мълчал, „се събира в себе си” и ми напомня умиращия роб на Микеланджело. Почва да се свечерява. Наближава седем и тогава става ясно, че все пак събирането на археолога е помогнало и пред вратата спира такси, което имало път за Смолян и е готово за дребни пари да ни хвърли до Гела. Ще видиш триста огньове на хълма и до всеки свири гайдар. Само заради това изречение на Калин тръгнах за Гела. Калта нямаше край, дъждът продължаваше, но беше по-дребен и студен. Навсякъде се щураха хора с бутилки в ръце, имаше навеси и там наистина свиреха гайдари. Огньовете едва мъждукаха и като че ли беше по-скоро време за сън. Пред малкия параклис до главната сцена гайда и кавал се надсвирваха, а момичета играеха в дъжда, с мокри грейнали лица и дълги поли. Не поканих Кольо в палатката, а и той каза, че ще намери място за чувала си някъде до параклиса. На другата сутрин се събудих към девет. Сънувах, че не мога да се измъкна от някаква много плътна силиконова паяжина. Главата ми все оставаше в нея. Ръмеше кротко. Днес трябваше да бъде официалното награждаване на гайдарите. Половината палатки бяха вече прибрани. Малцината останали бързаха да напуснат мястото, защото калта ставаше опасна за колите. Мъгла на талази се носеше по родопските хълмове и докъдето погледът стигаше. А аз лежах и слушах дъжда. За никъде не бързаме, важното е пътят да е в нас.


След малко се появи и самият Кольо, който мушна дискретно един банан през ципа и каза, че е намерил кола за двамата. Продължих да лежа. Чувах колите как изчезват в мъглата. А аз лежах. Мислех за пелената, която се мъчех да разкъсам насън. Каква беше тя? Приличаше на обвивката, която бебето раздира, за да се роди. Какво ме мъчеше, от какво исках да се спася, щях ли да умра, ако не се бях събудила? В един момент все пак реших да стана. По поляната наоколо се търкаляха празни бутилки и всякакви боклуци, имаше дори една обувка. Кольо не се виждаше никъде. Сгънах трескаво палатката в раницата и си метнах един дъждобран. Край параклиса се мяркаха още няколко коли, но поляните бяха празни. В далечината съзрях огън. До него седеше млада жена с червеникава коса и пушеше. Приближих се в мига, в който Кольо й подаваше чаша вино и й казваше, че пътят е в нас. Той интуитивно извърна глава и се усмихна без забележимо притеснение: Колата тръгна, изтървахме я. Момичето ме гледаше с пиянски поглед, може би беше дрогирано. Обърнах гръб и се отдалечих спокойно. Чистенето на Пирин и Родопите беше приключило.


 


Павлина Михайлова




ПОСЛЕДНИ КОМЕНТАРИ