Dir ID: Парола:  
Регистрирай Dir ID Забравена парола  

Българинът, бил при най-много племена в света (продължение)

29 ноември 2017, 08:05 /Редактор: Стоян Гогов

Георги Бонев е българинът обиколил най-много племена по света


Продължаваме с историите на Георги Бонев, който ще ни разкаже как се е добрал до най-затънтените кътчета на Папуа Нова Гвинея и какво можем да научим от племената.

- Как успя да стигнеш до джунглите на Папуа Нова Гвинея и да останеш жив там?

- За Папуа Нова Гвинея знаех само за едно племе и как да стигна до тях. Не бях сигурен дали всичко ще свърши добре, защото в тази част на света – при племената в Тихия океан, е много важно да се запознаеш първо с вожда на племето и той да ти позволи да останеш при тях. Знаех къде се намира първото племе, което посетих там. Но като казвам знаех, имам предвид все едно да знам, че ти си от Родопите – но откъде точно - не знам. За да ги намеря, стигнах до най-малкото населено място в местността, там успях да си намеря водач, той ме заведе навътре в джунглата, запозна ме със вожда и така. Те ми позволиха да остана при тях 1 седмица, а моят водач знаеше езика им, така че комуникацията бе възможна. Имай предвид, че водачът ми не бе съвсем случаен човек, а член на някакъв клан, който е в съюзнически отношения с въпросното племе. Това е много важно, защото не можеш току-така да отидеш в тяхната територия, да останеш сред тях и да ги снимаш. Няма как да знаеш дали няма да ти се случи най-лошото.

Първото племе обаче ме прие добре, а аз живях в една от колибите им. Това бе племето Хули, къде изкарах над седмица, за която се опитах да се интегрирам – да опозная традициите им, навиците им и въобще начина им на живот. От момента, в който вожда каза да, този човек е дошъл от далеч и иска да научи за нас, затова и ще остане – и в този момент автоматично всички ме приеха за един от тях, наравно с тях. Ако в този момент се намереше някой, който да ме обиди или да ми направи нещо, то това щеше да е равнозначно на обявяване на война на цялото племе. Приемането ми в тяхното племе бе безусловно – те не очакваха нищо от мен, но въпреки това аз бях част от тях.

Племето Хули е известно още и под названието „Войните с перуки“. Интересното при тях е, че мъжете, живеят в мъжки колиби, а жените в женски – разделени един от друг. Понякога това стига до крайност и може да има мъжка и женска махала, мъжко и женско село. Те обаче са така разположени, че да е трудно за някое чуждо племе да атакува женско село и да открадне жените на нападнатото племе.

Друго интересно за тях е, че децата живеят с майките и те ги отглеждат до 14-годишна възраст. След което, бащите взимат децата и живеят с тях в една пещера в джунглата в продължение на 7 г. През това време децата са обучавани как да бъдат добри воини. За този период бащите оставят косата на децата си да израства, като я оформят в специфична форма. След това, след всички тези години, тя се изрязва със специални ножове от остри камъни, защото те не познават металите, та с тези свръхостри камъни отрязват косата от скалпа и я превръщат в перука. Всъщност перуката на всеки войн е направена от собствената му коса и декорирана с пера от редки птици, като най-впечатляваща е декорацията с перата на птицата рай, която е и националния символ на Папуа Нова Гвинея.


Вижте как изглеждат племената от Папуа Нова Гвинея >> >> >>



Когато едно момченце отиде да се обучава за войн, му се посажда едно дърво, като племето вярва във връзката между душата на бъдещия войн и даденото растението. Ако те видят, че растението има някакъв проблем – линее, не расте – това означава, че съзнанието на момчето е замъглено. Те вярват, че ако дървото на някой от племето бъде отсечено, това може да доведе дори до смърт.

Когато периодът на обучение премине успешно, малките момчета вече са станали на 21-22 години. След това заедно с бащите си те отиват в съседното женско село и търсят жена. Точно при племето Хули обаче, жените се разглеждат малко като собственост. Те не са наравно с мъжете и се използват буквално за разменна валута. Една жена може да се купи срещу три неща – прасета, около 10 на брой, част от земя, или – кина, това са специфични миди. Националната валута на Папуа Нова Гвинея също се казва кина и това е произходът на тази дума.

Там съществува и полигамията – можеш да си купиш няколко жени. Но какво става, ако нямаш нито прасета, нито земя, нито кина, а искаш да се ожениш? Тогава всеки вече е преминал обучението си за войн. Това, което правят, е, че се събират младите момчета и се опитват да откраднат прасетата на съседно племе. Племето Хули воюва за прасета, за земя и за жени – в тази последователност.

Въпреки това, племето Хули вярва изключително много във връзката с природата – те са се научили да я ценят и опазват.

- А има ли някакво друго племе, което е коренно различно от описаното от теб. Например, без вождове и йерархия. Племе, при което хората не са „разменна монета“?

- Да, има. За жалост, от там снимки нямам. Пак в Папуа Нова Гвинея се намират, но са на един съседен остров. Там има някаква форма на матриархат, което ще рече, че все пак имат някаква йерархия. Въпреки това, там всичко принадлежи на всички. При тях всеки член на племето има ангажимент да се грижи за всеки и за всичко. Там няма това е моята колиба, това е моето прасе. Там всичко е на всички. Това е нашата колиба, това е нашето прасе, това е нашата жена, това е нашият мъж – всичко е на всички. Някакъв примитивен комунизъм. За тях знам, че са едни от най-щастливите хора. Бях гледал един документален филм на една френска експедиция, която достига до това племе. За жалост обаче, аз не успях, защото ми свърши визата.

Но в общи линии почти навсякъде има разделение в обществото, например между мъже и жени. Различното в случая е, че в нашата цивилизация се е получило изравняване, което при тях липсва – при тях в повечето случаи няма равенство, имат си вожд. В повечето племена, където съм бил, е било патриархат – мъжът е бил с много повече власт и сила.

Ако искаш мога да ти разкажа за едно много различно племе. Племе, в което са установили, че мъжете са източник на бедствия, защото са изключително агресивни. Аз успях да се срещна с тях. Това е племето Аранго. Те до такава степен са приели своята крайна позиция, че когато се роди момче, те най-често го убиват. Това обаче има ефект върху числеността на племето, но според тях затова има мир. Всъщност твърдението, както и мерките на племето може да са изключително погрешни и неправилни, но въпреки това, в цялата им история има нещо поучително. Те са видели някакъв проблем и са решили да действат, вместо да се носят по течението. Може решението да им е напълно погрешно, но от друга страна – те не са избрали бездействието и ежедневното оплакване.

- Спомена за войните. Повечето племена войнствени ли са?

- Има всякакви племена. Има такива, които са дружелюбни. Повечето дори са доста гостоприемни. Има обаче и такива, които са изключително войнствени.
Например в Етиопия като цяло са доста дружелюбни, но едно от племената там е много агресивно – това е племето Мурси. Те са много близо до границата с Южен Судан, където същото племе се нарича Сури. При тях останах само за един ден, като имах водач. Той обаче ми каза, че е най-добре да вземем още някого с нас – за охрана. За жалост, възникна някаква ситуация, оказа се и че ще е твърде опасно да спим при тях и в крайна сметка се наложи да се евакуираме от територията им.

- Това ли е най-екстремната ситуация, в която си попадал?


- Ами, не. Бях в едно етиопско племе, на име Десенач, което преведено на български означава „Хората от Делтата“. Те живеят около мястото, където реката Омо се влива в езерото Туркана. Когато отида в някое племе, винаги се старая да създам някакъв контакт, да науча нещо за тях, да се опитам да ги разбера, дори да им покажа нещо от България, а не просто да извадя един фотоапарат и да ги нащракам. Бях при тях цял ден и идва залезът, решавам аз все пак да ги снимам, харесал съм си място, нагласил съм се и снимам, но в един момент чувам някакви викове, поглеждам отляво – в прахта лежи една жена, а над нея се е надвесил вожда на племето, който я рита и крещи. Водачът, който бе до мен, направо ми каза, че трябва да се махаме веднага от селото. Успях да грабна статива си и набързо да си прибера фотографската техника, докато водачът искаше да бягаме. Каза ми само: „Давай да се махаме колкото се може по-бързо, а аз после ще ти обясня какво е станало“.

Успяхме да се измъкнем невредими, като впоследствие се оказа, че жената, лежаща в прахта, е една от съпругите на вожда, която искала да бъде снимана втора по ред. Станало спор с вожда, той се изнервил изключително много и в яда си решил, че иска да убие жена си. А кой знае – може би и нас.

- Спомена, че показваш нещо от България на племената. Как реагират те?

- В Етиопия бе много интересно. По принцип племената не напускат територията си, а където са те, няма сняг. Те не само не знаят какво е снегът – те нямат дори дума за него. Та носех в мен смартфон и им показвах снимки от България, от планините през зимата. Опитвах се да им обясня, какво виждат. Но те дори не знаят какво е студено, защото дори нощите при тях са топли. Не успях да им обясня, но беше много забавно и интересно.

- А за Монголия какво ще кажеш?

- Там в момента има останали едва 3-4 племена. Аз успях да се свържа и да живея с две от тях. Едното бе известно като „Ловците с орли“, от казахстански произход. Лятото те постоянно се местят, като живеят в юрти и отглеждат якове, а зимата остават в изградени каменни постройки. Поради своя начин на живот, който до преди век не е признавал границите между Казахстан и Монголия, те са станали обект на преследване от съветската власт.

„Ловците на орли“ живеят в планината Алтай и по-специално в нейните долини, които са изключително голи – там няма гори, а само ливади. Заради факта, че прикрития на практика не съществуват и всяко животно би забелязало човека от далеч, то единственият начин за лов е с орли. Бях заедно на лов с тях. Беше внушителна гледка, цялото племе състоящо се от 50 семейства е на коне и излиза със своите орли, като всяко семейство има от един до три орела.

Много е впечатляващо да се види, как се събират отвсякъде в една долина. Държа да отбележа, че при тях ловът не е само забавление – кожите на животните, които те уловят, им позволява да си ушият дрехи, с които да изкарат зимата, при която температурите достигат до -30 градуса по Целзий. Аз бях края на септември и октомври там, и като си тръгвах температурата бе -15 градуса.

Другото племе, при което бях, не може лесно да се опише с думи, трябва да се види. Поне имам снимки. Най-общо казано - това са хора, живеещи заедно с елени в една почти приказна обстановка.

- Какво научи за себе си при всички тези приключения?


- До такава степен се увлякох в начина на живот на племената, и до такава степен исках да науча повече за тях, че след като през 2014 година успях да прекарам 3 седмици в Етиопия през 2015 година реших да напусна хубавата си корпоративна работа и пътувах една година само по племена. Но какво научих за себе си ли?

Да съм по-отворен за разбиранията на другите хора, да не подхождам с предразсъдъци. Всяко едно племе си има някаква своя си философия, опитало се е да намери някакъв свой си начин за хармония с околната среда и е много глупаво да стоим отстрани и да заемаме ролята на съдници спрямо тези хора.

В интерес на истината, всеки човек има какво да научи от тях. Факт е, че почти всички хора, от племената в които бях, бяха едни от най-усмихнатите и ведри хора, които съм срещал през живота си. Българите много обичаме да се вглъбяваме в проблемите си и в най-малките дреболии. Но това ли е животът, това ли е всичко?

Но ако трябва да кажа само едно нещо, за което трябва да си вземем поука от племената, това е начинът им на живот с околната среда, с природата. Тя не им е враг, те не я изсичат и убиват.

Всъщност мога да кажа и друго, племената, които са се съхранили, са открили, че ако живеят като егоисти, няма да оцелеят. Защото все пак живеят в сурови условия – затова трябва да са заедно и да се грижат един за друг. Да им пука за всеки един от тях. И от друга страна – егоизмът, алчността и завистта са първите неща, които се случват при едно разпадащо се племе, „покосено“ от цивилизацията. И вместо усмихнати лица, започват да се виждат угрижени или замъглени от алкохола очи.

Всъщност, мога да кажа, че съм изумен от изключителното желание на хората в племената да живеят. Не просто да съществуват или пък да си живуркат, без да полагат усилия. Те умеят истински да се наслаждават на живота, без това да е на гърба на някой друг.

Още новини »

Изпрати на приятел




ПОСЛЕДНИ КОМЕНТАРИ