Dir ID: Парола:  
Регистрирай Dir ID Забравена парола  

Отзиви » Пуерто Рико » Фахардо » Фахардо

Байо бей - там, където водата е сребърна

Ноември 2008  Автор: pavlina2007

Кой не се е качвал на каяк? Десетима от шестнайсет, браво! Сега ще сложите тези спасителни жилетки и от нищо няма да се страхувате. Като влезем във водата, ще се наредим в кръг и ще ви покажем как се гребе – аз, моята асистентка Джуди и Хорхе. Най-добре е, обаче, ако има съпрузи – да се разделят, както и майки с деца, или пък - сестри, защото е сигурно, че ще се скарат. Ами хората много се карат, когато каякът не отива там, където трябва... А всъщност най-важното е двамата да гребат в синхрон.
Стоя права и слушам Филипе. Той е около 20-годишен, слабичък, невисок, с европейски черти и дълга светла коса, хваната на опашка. Не съм се качвала на каяк, не мога да плувам - и въпреки това платих 45 долара. Сигурно съм малко луда. Но Филипе казва, че всичко ще бъде наред. Английският му е много приятен, може да е израснал в САЩ, като много пуерториканци. Казват, че тяхната диаспора там е по-голяма, отколкото цялото население на острова - тоест, повече от 4 милиона души.
Привечер е, слънцето – аха-да залезе. Има още време да обиколя другите агенции – да видя те какво предлагат и на каква цена. Каяците им са подредени като банани един върху друг и са в най-различни, небананови, а ярки наситени цветове - червено, цикламено, оранжево, изумрудено зелено, до тях на куп - спасителните жилетки и греблата. Установявам, че цените са изравнени, но сигурно получаваш различна стока срещу тях? Някои раздават сладкиши и бонбони преди старта, други разгръщат брошури, трети обещават игуани и морски костенурки. В тъмното? На едно място водачът - около петдесетгодишен мъж – прекалено сериозно обяснява колко ще трае „това изпитание и как ще се фокусираме в средата на лагуната точно в 19.00 часа, когато температурата е оптимална за ...”. Предпочитам Филипе.
Връщам се обратно с мисълта, че нямам друг избор, освен да преодолея този страх. Съобщавам на всички, че не умея да плувам, но като че ли повечето любители на нощни приключения също са смутени и не ми обръщат внимание. Има няколко двойки на средна възраст, двама влюбени (може би са на сватбено пътешествие) и пет момичета - всички са американци. Пуерто Рико е любимо място за жителите на Северна Америка, страдащи от зимна депресия. По-близо е от Хаваите, валутата е щатски долар, пътищата и храната са сравнително добри, средната годишна температура е 27-30°С, природата - екзотична, престъпността – ниска. И поради това за 12 месеца тук се изсипват около 5 млн. туристи, една трета от които слизат по стълбичките на круизните кораби. Най-малкият и най-източен остров от архипелага „Големи Антили” е с площ 13 400 кв. км – малко по-голям от Странджа - и е „Estado Libre Asociado de Puerto Rico” - свободно асоциирана държава Пуерто Рико.
Напрежението осезаемо нараства, когато ни канят да пуснем ключовете на автомобилите в малка торбичка, чехлите и джапанките - в чувал, фотоапаратите – в кашонче - и ... да се упътим към каяците. Вървя като спънат кон. Все още мога да се откажа. Всъщност от какво се страхувам? Лагуната е плитка и няма как да се удавя, каза Филипе.
Докато сме се разправяли и сме се събирали, се е смрачило. От океана почти нищо не се вижда - в далечината мъждукат светлинките само на няколко лодки и корабчета. Брегът е сравнително тъмен – там е плажът и до него лагуната - няма хотели и къщи. Фахардво е едно от най-важните пристанища в Карибите, а на трийсетина километра от него е Ел Юнке - единствената дъждовна гора в рамките на Националния парк на горите на САЩ.
Стъпваме един по един в каяците – всички боси и изтръпнали. Аз сядам отпред – това било мястото, на което трябвало само да се гребе, а вторият човек управлявал каяка – там се нагласява дъщеря ми. Точно преди да бутнат каяка ни във водата, момче с фотоапарат ни моли да се засмеем. Хвърлям измъчена усмивка и хващам греблото.
На пръв поглед движенията са лесни, но е трудно е да се получи синхрон. Криво-ляво се изтегляме в нишка към средата на залива, всички някак омаломощени. Едно-две, едно-две. Водата е топла и спокойна, няма вятър и вълни. Филипе е най-отпред, Джуди – на опашката. Двамата си говорят с уоки-токи. Сега ще се наредим в кръг, казва Филипе. Сигурно иска да придобием някакво умение за нареждане в кръг. Не знам защо. Започвам да греба с всичка сила надясно. Бутаме се в един каяк от друга група. Насам-насам, крещи Филипе. Как да стане това „насам”? Нали, за да завиеш надясно, трябва да гребеш повече с лявото гребло. Не, обратно, за да завиеш надясно, трябва да гребеш най-вече с дясното гребло. Почвам да се обърквам. Когато караш кола, за да завиеш наляво, въртиш наляво, а тука как е.
Тука е същото, вика дъщеря ми. Добре, само да не се паникьосам! Нагласяваме се един до друг и тогава Филипе съобщава тържествено, че потегляме на пътешествие и трябва да внимаваме за няколко неща: Гледайте да не се бутате един в друг, спазвайте дистанция от 3-4 метра, по брега има клони и корени, които не се виждат в тъмнината, така че по-безопасно е да карате в средата...
И ни повежда към воден тунел, обрасъл с мангрови дървета. Почти нищо не се вижда, блещукат единствено фенерчетата на спасителните жилетки, които са включени само на седящите отзад. Внимавайте, идваме, крещя на каяка отпред. Оттам гледат да притъпят удара, като намаляват скоростта. Въртим греблата съвсем хаотично. И се забиваме в клоните на някакво дърво – или в корените му. Сега вече не мога да се сдържа: Какво правиш, защо не управляваш. Дъщеря ми, обаче, очевидно е изпаднала в любимото си безпросветно състояние – да се забавлява без да мисли - и нищо не е в състояние да я спре – нали може да плува, какво като се заврем в някое дърво? Аз пък се виждам нанизана на чепат клон, едва сега се сещам, че нямам здравна застраховка, и правя усилие да се успокоя и да греба по-едновременно с нея. Къде ти. Фенерчетата на другите каяци се изнизват в тъмното. Добре, че на острова не живеят крокодили – почвам да мисля позитивно. Но кой знае какви други гадинки има, за които ти даже не подозираш, - подличко се обажда втори глас зад гърба ми.
След неизвестно колко време мангровият тунел свършва и се озоваваме в открито пространство. Лагуната Кроабас. Каяците се събират един до друг – и ние бързаме към нашата група. Дано не сме се объркали, пак ме хваща панически страх. В този момент Филипе започва да ни маха и така удряме два каяка, паркирали пред него. Най-сетне.
Сега ще видите едно от чудесата на света. Има го още на Бахамите и във Флорида. Местата, където може да се наблюдава това природно явление, намаляват, затова е страхотно, че ще имате възможност да му се насладите.
Всички мълчим.
Ето – потопете ръка във водата! – казва високо и тържествено Филипе.
Всеки боязливо бърка във водата – и вижда как тя бавно посребрява пръстите му. Всяко мърдане на всеки пръст я прави жива. Колкото повече мърдаш – толкова по-сребърна изглежда ръката ти. И греблото, и тази рибка там! Сега се сещам откъде идват легендите за живата вода или за сребърната – да, има такава вода и тя е в тази лагуна - Байо бей – както любовно я наричат пуерториканците. Мястото е обявено за резерват и е разрешено да се безпокои само през нощта, обяснява Филипе. Мангровите дървета са уникални с това, че обичат солени води и благодарение на листата им, които се разлагат във водата, осигуряват няколко хранителни вериги - фитопланктон, зоопланктон, някои видове птици, хищни риби, дори бозайници, ракът пустинник, игуани, земноводни. За съжаление дърветата са чувствителни към всяка промяна и се възстановяват много бавно. Последните статистики показват, че цунамито и ураганите в Бангладеш, Бирма, Шри Ланка, Индонезия нанасят все по-тежки щети заради масовото им изсичане. Сега ще ви покажа всемогъщото чудовище, което живее тук и кара водата да свети, - повишава глас Филипе и изважда един картон (ненамокрен?!): Вижте кой е този звяр!
Бавно различавам контурите на две залепени за основата си конусчета, без очи и крака. Eдноклетъчно от семейството на динофлагелатите Pyrodinium bahamense, с големина от 0,6 до 2 мм, което има качества и на растение, и на животно. През деня с помощта на две камшичета се изкачва на повърхността на водата и фотосинтезира. А през нощта мигрира вертикално надолу и когато усети минимално движение, „просвятква” за 0,01 до 0,5 секунди. Според някои това е защитна реакция - един вид аларма, но не само. Защото със светлината екцентрикът привлича по-големи хищници като акулата, която да се справи с враговете му. Натрупването на луциферин, веществото, което свети, е право пропорционално на силата на слънцето през деня, а биолуминисценцията достига своя максимум 2 часа след залез слънце. На 1 литър вода се падат около 150-180 000 камшичести и колкото повече са те, толкова по-сребърна изглежда тя. За да светят, камшичестите изискват температура от 27-28 градуса по Целзий, постоянно pH, обилие от хранителни вещества и витамини – осигурени от мангровите гори, плитко място без вълни, и води, богати на кислород. Всичко това го предлага лагуната Кроабас, която има и много тесен изход към океана. Ако параметрите на едно от тези условия се променят макар и малко, динофлагелатите, родени не в ерата на Джурасик парк, а още в терциера, ще спрат да светят.
А сега се разходете наоколо, но не се отдалечавайте, казва Филипе видимо доволен от впечатлението, което ни направи. Няколко нетърпеливци веднага се хвърлят във водата. Около тях плуват малки риби и всички сякаш са облечени във фосфоресциращи костюми. Аз само гледам с отворена уста и си мисля колко малко е нужно, за да се унищожи тази приказка – един канал с отпадни води от града, ресторантче на брега или случайно изпуснато нефтено петно. Нищо чудно един тъжен ден това да се случи , тъй като страната вече не разчита на плантациите със захарна тръстика и кафе, а на нефтопреработвателната и фармацевтичната промишленост, високите технологии и, естествено, туризма.
Връщането е бавно и спокойно. Страхът е преминал и всички се наслаждават на сребърната вода, която полека-лека остава в горския тунел. Бързо стигаме залива, където каяците се събират на групички. Чак когато стъпваме на брега – абсолютно мокри и изтощени, дъщеря ми промърморва: Водата беше дълбока – към два метра и половина. А Филипе започва да събира желаещи за втория тур.
Павлина Михайлова



ПОСЛЕДНИ КОМЕНТАРИ