Dir ID: Парола:  
Регистрирай Dir ID Забравена парола  

Отзиви » България » Маджарово » Природозащитен център "Източни Родопи"

Три дни служба в царството на лешоядите

Ноември 2008  Автор: pavlina2007

Черепиране на стъпалата към голямото укритие и изграждане на нови с вградени в тях черепи; поставяне на допълнителна тел и укрепване на мястото за мърша, за да не влизат селските кучета; преместване на малкото укритие и бетонирането му; почистване на рога, боядисване и фиксирането им по пътеката за укритието; измитане на сухите листа в радиус от 20 м около Центъра; събиране на всички боклуци, включително фасове, паднали покрай пътя (който е водел преди време до бунището!); почистване на смолата от пейките и масите и лакирането им; подреждане на склада и беседката; засаждане на цветя в пънове и най-важното – поставянето на логото на БДЗП (Българско дружество за защита на птиците) - това е работата на екобригадата за следващите 3 дни. И да знаете, тука няма демокрация – който, където е пратен – там ще работи. Но затова пък ще има ротация, казва Марин, шефът на природозащитния център на БДЗП "Източни Родопи", и почва да чете поименно назначенията за следващия ден.
Всеки дъвче съсредоточено карначето си и мълчи. Четвъртък вечер е. Тука са вече пловдивските студенти (с хасковски корен) по екология, няколко непълнолетни, между тях деветокласниците Ваня и Волен и две тополовградски ученички , шуменската тежка артилерия в лицето на Иво, който работи по докторат, свързан с дребните бозайници, Весето, която прави магистратура по екология, Младен, виден гид за бърдуочинг трипове и фотограф на птиците по Северното Черноморие , както и Кремена и Янко - студенти по екология в Шумен. Софийската школа е представена от Яна, Мария, Мира, Тони, Боби, Пепи, Тошко, Светльо (по-известен като „68-те птици на Южния парк”).
След като се изяснява кой кой е, Марин предупреждава, че работата на започва точно в 8.30 часа и аз се запътвам към спалнята. По пътя Яна, виден организатор на масови мероприятия, казва: Поли, ние сигурно ще ти шумим. Няма страшно, аз имам тапи за уши, отвръщам бодро. На другата сутрин с голямо самозадоволство осъзнавам, че съм си взела най-важното нещо, което е трябвало за тази бригада, а именно - тапите за уши.
Събуждам се със спомен за безкрайно нощно кикотене. Когато сядам на леглото, търкам очи, уплашена, че имам кошмари или съм ме посещавали извънземни: Снощи в стаята имаше 3 легла и аз реших, че в сградата има поне няколко стаи с по 2-3 легла, където са настанени останалите 30 бригадири (освен трите палатки навън). Каква заблуда! Вярно или не – сега цялото пространство между леглата е запълнено със спални чували и кротко спящи в тях момчета и момичета.
Навън вали, но това не пречи всеки да застане на работното си място. Колко много листа има в гората, мърмори Волен. Ами това е най-естественото им място, казва Ваня. Двамата изчегъртват с гребла листата и с одеалото правят десетки тигели, докато ги хвърлят в близкия дол. Оттук нататък Волен вече има прякор Шумата. След като чистенето на смола и събирането на листа ми писва, отивам към фото укритието, което вече е преместено. Там е Марин, който с неприкрито удоволствие се мъчи да изчисли на око разстоянието между луксозния фотоапарат на една невидима английска бабичка и крава, полегнала на площадката за мърша.
Точно е – някъде около 32-34 метра – точно толкова е идеалното разстояние за снимане! Ето, вижте ме, - крещи той и се мята насам-натам като бясна (не мъртва) крава по площадката. Боби се опитва да го увери, че най-сетне малкото укритие е поставено на точното място, а не както преди време решил някакъв щедър, но не толкова умен германец. (За неосведомените - центърът подпомага грабливите птици като осигурява основната им храна - мърша - тя се поставя на специална площадка, близо до 2 укритиs, където запалени фотографи и любители на птици от цял свят могат да ги снимат и наблюдават.)
Бъркането на цемент за комфортната къщичка с мокетен под продължава с кокъл и ребро, но мярне ли се сянка в небето, строителите хвърлят всичко и се заемат с най-важното – снимане на хвъркатите или наблюдението им с бинокъл. В района на Маджарово живеят 32 от 34-те вида грабливи птици, които се срещат в Европа, включително и една от двете колонии на белоглавия лешояд в България.
Скален орел на 1 година, казва Светльо без да се двуоми. Останалите вземат фотоапаратите. Сив кълвач, промърморва Боби след малко. Елов певец, включва се и Младен. За съжаление лешояди още никой не е видял, вероятно те са останали по гнездата си.
Към обяд дъждът спира и всеки започва облекчено да изсъхва, защото както казва Яна: не се научиха да си носят работни дрехи. Следобед дори грейва слънце и става по-интересно - Марин е намерил мърша, която трябва да се отнесе на специално подбрана поляна (не може на площадката, докато трае бригадата). И по-точно - обадил му се някакъв селянин от Пчелари:
- Имам умряла крава, колко даваш?
- Нищо не давам, ще дойда да те отърва от нея.
- Айде дай 100 лв.
- Не. Да идвам ли?
- Еми, щом не даваш, ела.
Бедната крава лежи в ремаркето и четирима души скачаме в „нивата”, за да я закараме до една зелена поляна над реката. Тя се вижда добре отдалеч и така ще можем лесно да я намерим с тръбата. С нас идва и Станислав със специалната задача да отреже главата й.
- Защо ти ще режеш главата на кравата, - питам Станислав.
- Защото е главорез, - отговаря вместо него Иво.
- Ами защото вече веднъж съм рязал главата на магаре, - обяснява без никаква гордост Станислав. Той предимно мълчи и се усмихва. И има защо - остават му 15 дни до у-вол-не-ни-е-то, като 3 от тях ще прекара сред приятели. – Веднъж бях на вила до Асеновград и едно магаре се потроши. Трябваше по някакъв начин да му помогнем да умре, та аз го заколих, а после го изядохме...
Марин избира най-красивата полянка, която е близо до запуснат път и почва да пуска с макара добичето на земята. Пълна механизация. Тази операция се прави 1 път на всеки 5 дни. Миналата година имаше 62 подхранвания, разказва агентът на лешоядите. Кравата не мирише още, само се е балонирала и муцуната й е грозно наядена – от кучета или от гарвани. Станислав без проблем отрязва с нож и брадва главата, която трябва да бъде отнесена на ветеринарния доктор. После прави 10-12 дупки в трупа, за да могат птиците по-лесно да пробият кожата. Смрачава се, но ние се мотаем с надеждата заинтересуваните лица да фиксират мършата още днес, за да можем утре да ги наблюдаваме от ранни зори.
По време на вечерята става ясно, че всеки е работил изключително усърдно и страхотно добре. Двете ученички от Тополовград са довлекли цяло ремарке с черепи до укритието. Кремена е боядисала в пътеводни цветове един чувал рогчета. Весето е напълнила всички възможни пънове с цветя. Междувременно малката механа се разширява и побира солидно подкрепление от Бургас, което си е довлякло и англичанин на име Невъл. Вечерта е топла, бирата – не много, а приказките – сладки.
- Горска зидарка - казва между другото Младен.
- А, така ли, - пита някой.
- Да, преди малко пуснах плеъра и тя се обади.
- А може ли пак да го пуснеш? – предизвиквам го аз.
Младен става и донася плеъра от стаята. В двайсетината диска има записани 400 птици. Избира зидарката и я пуска. След няколко секунди от съседното дърво се чува настойчив отговор.
Не бива да се прекалява, птиците се дразнят така, още повече сега е размножителен период, казва Младен. Веднъж пуснал глас на бухал в Дуранкулашкото езеро и всичко живо се разбягало. Зидарката млъква. Вместо нея се обаждат чинка и зелен кълвач.
- Предпоследната птица, която видях в Южния парк, беше градинска дърволазка, а последната – боров синигер, - казва Светльо. – Но още не съм успял да ги снимам.
- Толкова птици да живеят в центъра на една европейска столица?! – недоумявам аз.
- Да бе, и никой не вярва, но като изсякоха дърветата край Околовръстния път, те са преселиха в най-близката зелена зона – Южния парк. Не се бой, и него полека ще унищожат! – казва Светльо мрачно.
В събота сутринта най-горещата точна в района е площадката с телескопа, наричан за по-кратко тръба, и бинокъла. Още по изгрев слънце – 7.00 часа - там се събират десетина души, които горят от нетърпение да видят пиршеството на лешоядите. Уви, нищо не прозира през мъглата, която се носи на талази от долината на Арда. 10.00 часа – температура 7-8 градуса, 8 гарвана кацнали около мършата, записва Волен в специалната тетрадка за мониторинг. Един лешояд се настанява на най-далечната скала, възвишаваща се над полянката с кравата, но не мърда оттам. После се появява мишелов, който се запътва към Маджарово и каца на един стълб. Започва чудене дали е белоопашат или не. Към 11.30 часа така хубаво припича, че аз лягам на полянката, пълна със съсънки и се унасям.
- Лешоядите дойдоха, а те спят!
Така с гръм и трясък Жоро Герджиков излиза на сцената и веднага се лепва за тръбата. Той е студент по екология в Пловдив и миналата година е пазил цял месец гнездо на царски орел в Сакар.
- Не ги ли виждате, аз ги съзрях с просто око, а вие, така ли наблюдавате?! - почва да се кара Жоро на шега.
- Ама какви лешояди – само 8 гарвана! , - оправдаваме се ние.
- Да бе, ето ги, ела ги виж!
Герджиков наглася свойски тръбата и наистина в пейзажа около кравата вече пристъпват 2 лешояда. Според студента-еколог единият е по-възрастен и „прави поведение” – тоест, скача като сакат, за да демонстрира колко е гладен. След половин час идват още 4 лешояда. Радостта е голяма, когато всички в един глас възкликват разочаровано: „Ох, защо минаваш оттам, проклетник такъв”, към кола, която минава по пътя и прогонва птиците. Жоро, обаче, веднага врътва тръбата и намира 4 гнезда в скалите. Вижда, че един от мътещите лешояди има зелен пръстен. В другото гнездо съзира едно малко и честити на всички новата придобивка . С всяко негово откритие аз, Волен и Ваня се чувстваме по-дребни и незначителни. Но какво можеш да направиш пред корифея - миналото лято е водил туристи тука, това лято пак има планове да идва. Върти тръбата надясно и наляво без умора и непрекъснато се натъква на нови неща. След час се сеща, че има важна мисия и изчезва по пътеката.
Следобедът ми минава в събиране на боклуците, които са между пътя за укритието и пантеона. Те са безкрайни – от каска за мотор и галоши до стотици празни бутилки. Следи от времето, когато мините са хранили и поили хиляди работници. По едно време минава Марин и не може да скрие визхитата си: Брей, как натрупахте тези планини от боклуци, никога не съм вярвал, че някой може да себере всичките отпадъци от стария път към бунището! Представяте ли си какъв срам е да водиш чужденци, а наоколо мръсотия!?

За разнообразие отивам да видя как върви черепирането. Англичанинът Невил пуска тънки шегички и в резултат до вечерта са изградени само 3 стъпала с вградени черепи. И как да не се смееш на Невил, според който до укритието няма да стигне жива нито една английска бабичка. И твърди, че „за тази порода трябва да се направи специален ескалатор. В противен случай те могат да послужат направо за храна на лешоядите.” Невил е за първи път в тоя край и за седми на гости на другия център на БДЗП - „Пода”. Като пристигне у дома, обещава да разкаже на всички англичани над 70-годишна възраст за прекрасното Маджарово.

Съботната вечеря преминава набързо в очакване на 5-те торти, слухът за които се носи още от четвъртък. Пет торти за два рождени дни – на Таня, която става на 16 години и на Станислав, който вече е на 22 - и това ако не е събитие! Към празнуващите са се присъединили Микис и Грегори, които са отскочили от гръцкия център за лешояди в Дадя. Те са малко смутени, но бирата, смесена с уиски, им помага да се отпуснат. С тях, Марин, съпругата му Албена и малкият Гого бригадата достига невиждания за центъра размер от 50 души!

Следва състезание по ядене на торта без прибори (по-точно масово омазване), пукане на балони, песни край огъня, който лумва в огнището при палатките, и танци. Аз се прибирам кротко в леглото, а Яна по стълбите ми казва: Ти нали си слагаш тапичките? Да бе, няма проблем, отговарям със задоволство, сещайки се, че само аз не се жалвам от недоспиване.

Неделята е денят за тимбилдинг, въпреки че някои бързат да вземат стопа. С бодра крачка всички се отправяме към площадката за мърша, където трябва да се сложи втора допълнителна телена ограда. Това си е малко притеснително, защото оградата граничи с отвесни скали и едно малко движение може да има ако не трагични, то поне драматични последици. Не минава без издраскване с ръждива тел, но оградата се повдига лесно от петнайсетината работливци под командите на Иво от Бургас.
После цялата площадка се изчиства от всякакви предмети на цивилизацията и заприличва на девствено горско кътче. Обядът се поема навън под топлото слънце на прясно лакираните маси и пейки. Невил черпи по бира за сбогуване и компанията полека се разтурва. Всички си обещават скорошни срещи, най-късната - на Атанасовското езеро! Стопаджиите се разпределят по часове така че да не затормозят прекалено много гражданите на Маджарово. Стопът си е проблем на това място, където свършват всички пътища.
Аз тръгвам с Марин и Тони. След пикапче, пренасящо брашно, се озоваваме в кабината на камионче с колбаси, после „хващаме” рибар до Пловдив. Там, вместо да изчакаме на отклонението за София, тръгваме по тесния двупосочен път към магистралата, където няма начин някой да спре, колкото и големи мераци да има. След 8-километров преход в 22.00 часа се закотвяме на бензиностанцията на Ром Петрол. Стопираме двама сливенчани, връщащи се от Милано с автовоз, на втория етаж на който е чучната една-единствена кола. Докатерваме се с последни сили до нея и така, клатушкайки се наляво-надясно приспивно, стигаме Долни Лозен. Оттам до центъра на София пътят ни се струва лесен като песен, нищо че е малко след полунощ.

Павлина Михайлова, март 2007




ПОСЛЕДНИ КОМЕНТАРИ