Dir ID: Парола:  
Регистрирай Dir ID Забравена парола  

Отзиви » Исландия » О-в Гримсей » Северен полярен кръг

Невероятната Исландия

Февруари 2009  Автор: svilenpan63

Здравейте приятели, Преди две години имах възможността да обиколя Исландия - страната на ледовете, гейзерите и вулканите. Впечатленията ми от уникалните природни дадености на тази невероятна земя бяха толкова ярки, че написах пътепис за пътешествието. Предлагам ви част от него. Ранната утрин в малкото исландско градче Сейдисфьордур е ярка и слънчева и предизвикателно мами пътешественика на път. Набързо товарим раниците на джипа и потегляме. Днес ще видим някои от чудесата на Исландия. Като начало гоним водопада Детифос най-големият в Европа. Пътят постепенно се издига и скоро започва да се вие на широки, плавни завои между поредица от върхове. Че върховете са бивши вулкани няма и капчица съмнение повечето са правилни конуси, видели не едно изригване. Самото шосе е издигнато върху чакълест насип над околността и добре се вписва в пейзажа, без обаче да пречи на възприемането й. И изглежда съвсем новичко макар, че никъде отстрани не се виждат следи от строителна дейност. Скоро местността се променя тревните хълмове отстъпват място на каменисти сипеи. След около час се отклоняваме по пътя за Детифос, равнината се отваря и в далечината започват да се белеят някакви заснежени върхове. Околността за кой ли път сменя премяната жълтозелените полета, осеяни с ниски храсти и треви се заменят от все по-марсиански пейзажи. Скоро около нас няма нищо друго освен безброй разхвърляни по сивото прашно поле камъни и гледката става все по-безжизнена. И едновременно с това внушаваща все по-голямо страхопочитание. Кой и кога ги е нахвърлял всичките тези камъни? На километри разстояние наоколо няма нищо, от небето ли са паднали? За разнообразие пускам първото попаднало ми под ръка CD и още след началните акорди ме побиват тръпки! Как една позната музика може да промени всичко! Слушам изтръпнал величествения глас на Лучано Павароти, носещ се над безкрайните хълмове на Исландия и усещам как душата ми напуска подскачащата по черния път кола и става част от Космоса ... След двадесетина километра все още нищо не се е променило наоколо и недоумението ни нараства. Нещо май сме объркали! Наоколо е суха, каменна пустош и къде ти тук буен водопад, камо ли най-големия водопад на Европа?! Върховете са все още в далечината, река не се вижда, а водата все трябва да дойде отнякъде. Лъч надежда ни дават няколкото коли, с които се разминаваме по тесния път. Може би все пак не сме сбъркали? Изведнъж коловозът рязко свива, изкачва се леко и от височинката пред невярващия ми поглед се разкрива като мираж невероятна гледка. Дълбок каньон, пълноводна река и облак воден прах над тях! И тогава, насред пустинята, в съзнанието ми бавно изплува образът на видяните преди два дни безкрайни ледени полета на ледника Ватнайокул, останал някъде далеч на юг! Ватнайокул, виновникът за всичко това! „ ... Йокулсарглювур е най-широкият и впечатляващ каньон в Исландия. Приблизително 25 км. дълъг, половин километър широк и дълбок на места до 100 метра, той е формиран от бурните води на река Йокулса, която води началото си от северните части на ледника Ватнайокул. Водопадите са отличителна черта на този млад ландшафт, където водата още не е успяла да изглади напълно руслото на реката. По течението има няколко водопада – Селфос (10 м.), Хафрагилсфос (27 м.), Ретарфос (7 м.) и разбира се гигантът Детифос най-мощният водопад в Европа. Височината на последния е 45 м., ширината му е 100 м., а дебитът около 200 куб. метра за секунда, като се увеличава по време на пролетното топене... Двеста кубически метра в секунда! Това може да напълни за няколко мига цяла бална зала! Сухите цифри в справочника обаче са едно, а ревящите води на чудовището съвсем друго. Слизам по пътечката до напуканите от напора на водата скали и се озовавам само на метър от стихията. Удивително! Бил съм на някои от най-големите водопади в света, но точно в този момент не се наемам да кажа кой е най-впечатляващ. Поразително е какви чувства могат да породят в душата на човека тези огромни маси падаща вода! Мътносивите кълбящи се потоци бучат с все сила и със самолетен рев се сгромолясват надолу. Там, естествено, нищо не се вижда, закрито от облаците бяла мъгла, но не ми е трудно да си представя каква гигантска пералня е! Отстъпвам малко настрани, за да направя снимки и на каньона. Стените му леко червенеят, успокоената за кратко сребриста лента в него криволичи към следващия водопад и за момент се пренасям далеч назад във времето, когато малко ручейче смело е пропълзяло през пустинята. Оттогава насам са минали хилядолетия и всеки ден реката е отнасяла надолу по течението си тонове каменни отломки, за да се получи днес картината пред очите ми! Хвала на постоянството, успяло да пребори твърдата скала! Интересните места в Исландия са буквално на всяка крачка, а разнообразието им не позволява да те завладее никаква скука. Скоро отново сме прекосили каменната пустош, преминали сме през обсипаните със светло и тъмнозелени петна полета от лава и вече се разхождаме по ръба на голям вулканичен кратер. Това е един от най-младите и известни вулкани тук Крафла. Самият вулкан в момента не е активен! Така е и с повечето от съществуващите в Исландия вулкани, а те са около двеста на брой. В наше време само около тридесет от тях се събуждат периодично, бушуват няколко дни, седмици или месеци и след това отново заспиват. Средно на всеки пет години по тези земи изригва вулкан, излива димящата си лава и после отстъпва на следващия нетърпеливец, готов да привлече вниманието на туристите и местните хора. Изглежда не особено внушително, но цялото действие се развива на територия, по-малка от тази на България. И в този факт няма нищо странно, поне по тези места. Както е известно, появата на острова, наречен Исландия е в резултат на явление, случващо се на няколко километра под повърхността на океана. Там земната кора е разпукана и мястото на приплъзване на двете големи тектонични плочи е един голям източник на енергия. Топлината се пренася нагоре през не много дебелия слой скали и периодично избива на повърхността под формата на кипяща вода или жива лава. Големите лавови полета днес покриват една десета от територията на страната и след всяко изригване площта им се увеличава. Впрочем, от средните векове насам една трета от изригналата по цялото земно кълбо лава се е изляла именно тук, в Исландия! И в историческо време на вулканичните изригвания не е преставала и за миг. Само през последните 150 години са отбелязани множество изригвания, някои от които разрушителни за човека. През 1873 г. активния вулкан Лаки разтворил над сто отделни кратера по продължение на двадесет и четири километрова дъга и избълвал през тях огромно количество лава, покрила над 500 кв. км площ. Три месеца отровните пари се носили над острова, като причинили пряко и косвено смъртта на десет хиляди човека и много добитък. И до днес не е отбелязано по-голямо изливане на вулканична лава на Земята в човешката история! В по-близко време няколко са вулканите, които редовно стават център на внимание. Гримсвьотн, част от разломната верига на Лаки известява събуждането си на 29 май 1983 г. с осемкилометров облак пара и дим и повтаря изригванията си през 1996, 1998 и 2004 г. Още по-често се проявява може би най-атрактивния вулкан в Исландия - Хекла. Наречен още през средните векове от вярващите, той изригва с учудваща последователност средно на всеки десет години. Последното му безплатно представление е наблюдавано от десетки столичани от покрива на една друга атракция в Рейкявик екзотичната сграда Перлата. Изригванията в районите на Аскя (1961), Съртсей (1963-67), Хермаей (1973), езерото Миватн (1975-84) и на самия Крафла (1984) дооформят реалната ми представа за тази неспокойна земя. Сега Крафла кротува и в широката му чаша се е разположило тихо, синьо езеро. Горе, по периферията на острия му ръб има пътека, по която се разхождат любопитни туристи, снимат и гледат да не се претъркулят в езерото. Отвреме-навреме по кафявата спечена пръст под нечия обувка се търкулва камъче, полита надолу по склона, но рядко достига до огледалната повърхност. Изобщо наоколо владее една тихо, заспало безвремие. Земята под краката обаче е топла! Това те кара да застанеш нащрек и да се огледаш за невидимата дебнеща опасност. Но наоколо такава не се вижда. Единственото, което привлича погледа са километрите блестящи тръби, през които парата от вулкана отива до построената в низината електроцентрала. Да, няма грешка вулканът е впрегнат в съзидателен труд и покорно изпълнява неособено трудните си задължения! Плетеницата от човешки съоръжения, димящата земя и изключително разнообразните наситенокафяви и червени тонове на почвата наоколо, правят пейзажа да изглежда още по-футуристичен. Спускаме се по склона и спираме до горещата, миришеща на сяра рекичка, която лъкатуши покрай централата. Синкаво-белезникавата вода ромоли по белите, покрити със серни отлагания камъни и отминава към равнината.Навсякъде се носят изпарения и ми е трудно да дишам. Впрочем, по явно богатата кафява почва около вулкана, освен мъхове не се забелязват никакви растения. Затова пък, според брошурите някъде в централата имало истинска пекарна за тестени изделия и сладкиши, при печенето на които се използвала естествената вулканична енергия. И това ако не е начин да привлечеш туриста!... Долу, в равнината ни чакат още емоции. Десетки пушеци се стелят из покритата с червеникави камъни земя и закриват лицето на слънцето. Пръснати на стотици метри, наоколо се издигат някакви каменни купчинки, приличащи на къртичини, от които с оксиженово свистене излитат разсърдени серни газове и запушват околността. А между тях се разхождат като лунатици множество туристи, доста наподобяващи призраци сред белите пушеци. Това е Намаскард! Земята на врящите кални ями, серните изпарения и сухата, напукана пръст. Земята, пълна противоположност на това, което би трябвало да изглежда една райска градина! Земята, която по-скоро прилича на Венера, отколкото на Марс! Както си му е редно и ние обикаляме, като гледаме да не стъпим в някоя гореща яма. Земята е наситено жълтокафява, разнообразена със синкавите петна на врящата кал. От ямите се чува приглушено бълбукане и едри кални балони се пукат с непривичен за ухото пукот. Мирише на зоопарк. Серните пари идват от дълбочина един километър, където температурата им надхвърля 200 градуса и мигновено вмирисват дрехите ми. Доста трайно, както забелязвам по-късно! Можем още много да стоим и да се чудим на странните проявления на природата, но слънцето клони на запад и трябва да тръгваме. От другата страна на планината ни чакат езерото Миватн и пътят до Акурейри. От горе наистина се разкрива интересна гледка. Езерото бездруго е прочуто с красотата си и видяното само потвърждава фактите. Ниското слънце наднича иззад облаците, покрили стоманеното небе и осветява с ветрило от лъчи водната повърхност. Насред водата малко необичайно се подават малки и големи правилни конуси, сякаш разхвърляни от някого по неразгадаема схема. Езерото Миватн е една от най-активните вулканични зони в Исландия. Самото име означава "Езерото на комарите" и казват, че рибата в него се хранела точно с досадните насекоми. Пътят обикаля почти цялото езеро, за да може пътникът да му се наслади изцяло. Местността е известна с естествените си геотермални басейни, пещерите, издълбани в лавата, влажните зони, обитавани от птици и разбира се множество насекоми. Ние обаче разполагаме с малко време, което отделяме само на една от забележителностите тук. Зоната на малките псевдо-кратерчета Скутустадир. В южния край на езерото, на малък полуостров, заобиколен от синя вода и плуващи в нея лебеди намираме едно от най-необикновените места, които съм виждал! Полуостровът е осеян с малки симетрични кратерчета, почти застъпващи се едно друго. Зелената трева някак странно се съчетава с определено лунния пейзаж и цялото място ми прилича по-скоро на изоставени разкопки. Или на резултат от учебно изригване на неопитни вулкани. Което е по-близо до истината, защото никоя от ямите не надхвърля двадесет-тридесет метра в диаметър. Тази местност най-вероятно държи рекорда за най-много вулкани на квадратен метър и опасението, че всеки момент може да пробие още някой, а не започналия дъжд ни принуждава набързо да се сбогуваме с нея! Чак след завръщането ми у дома прочитам в сниманата в дъжда табелка обяснението как е създадено това уникално място. Парни експлозии, резултат от срещата на горещата лава и студените води на езерото! Впечатляващо! Последната спирка през този дълъг ден е пред зеленикавите води на водопада Годафос. Името му буквално означава Водопадът на Бог и естествено и за него има създадена история. Легендата твърди, че председателят на исландския парламент - алтинга, връщайки се от събранието в Тингвелир, на което било решено Исландия да приеме християнството, хвърлил в бурните води на водопада своя езически идол и по този начин сам приел вярата. И днес водите на Годафос се леят не по-зле от легендите в исландските саги и за кой ли път усещам, че исландците успяват да правят история от всяко интересно място в страната си. Достойно за пример и подражание! Вече на здрачаване навлизаме във втория по големина град в Исландия Акурейри. След чудесата, които видяхме днес е нормално да предполагаме, че нищо повече не може да ни учуди. Така и става, ако разбира се не броим кацащите самолети върху ярко осветената писта, построена наполовина във водите на фиорда Ейяфьордур ... ... На другата сутрин малкото пътешественическо дяволче отново ме сръчква рано-рано. Ставай, мързеливецо, днес е денят! Да, днес е Денят! Денят, в който при малко късмет най-после ще пресека една от двете полярни окръжности на Земята. Не, че това има толкова важно значение, но друго си е да знаеш, че си бил на линията, зад която владетел е Негово Величество Студът! При пътуването си до Антарктида преди години се доближих плътно до Южния полярен кръг, но така и не успях да го пресека. Сега трябва да получа удовлетворение, макар и от друг противник! Стягаме багажите и потегляме. Градчето Далвик, откъдето тръгва ферибоотът за отдалечения на 40 км. от брега остров Гримсей е само на половин час път от Акурейри. Намираме лесно пристанището и след минути вече сме в удобната обща пътническа кабина. За мое учудване пасажери не липсват. Освен нас в червените седалки се разполагат няколко жители на острова, връщащи се от материка и групичка френски журналисти, които щели да снимат филм за Гримсей. Багажите и една кола са натоварени, корабчето се залюлява и поема по маршрута. Пътуването трае три часа и половина и през това време ни задминават няколко делфина и синьобоядисан рибарски кораб, поел към широките ловни полета на север. Отминаваме бавно дългия бряг на фиорда, разположения срещу Далвик втори по големина в Исландия остров Хрисей, после оранжев фар и навлизаме в Гренландско море. Навън е доста студено и усилващия се вятър ме кара да избера топлата кабина и безплатното кафе. За да мине по-бързо времето се заравям в картата на Исландия и постепенно се замислям върху нещо, което забелязах още при първото й разгръщане. А то е, че исландците правят история от всичко! От всеки камък и скала, от всяка дребна, но запомнена случка, от всяко събитие. Поглеждам няколко от надписите съвсем произволно: На този остров преди 1100 години живяха ирландски монаси, или През 1627 г. алжирски пирати атакуваха това място и плениха над 60 човека или Една от най-известните истории за духове в Исландия се случи в тази област и т.н. Човек неволно остава с впечатлението, че наистина всяко камъче и тревичка тук са пропити с история. И като че за да подкрепи тези мисли, корабът минава близо до мястото на брега, за което в картата е отбелязано, че през XIX век бяла мечка е атакувала хората тук...! Вярно, че туризмът е важно перо в тукашната икономика, но дали всичките тези легенди и отбелязаните със специалния знак интересно места по картите са единствено за да накарат туриста да ахне и да остави тук парите си? Едва ли е така! Мисля, че по-скоро това е от желанието исландецът да се чувства като част от народ с ярка история, като човек със самочувствие, като човек със славно минало и произтичащо от това сигурно бъдеще! Впрочем, като стана дума за духове, нека да спомена и факта, че много от местните обичат духовете, привиденията, троловете и т.н., както и историите за тях! Един от последните митове на тази тема е, че дори известната по време на Студената война среща между президентите Горбачов и Рейгън е била саботирана от живеещия точно в тази къща известен дух Мори. Към обяд на хоризонта се появява ниска земя, фар и къщички, ферибоотът заобикаля каменен вълнолом с накацали чайки и акостира на пристанището. Капитанът обявява престой точно шестдесет минути и ние се изсипваме на брега. Предварително сме проучили картата и знаем, че линията на Полярния кръг минава в северната част на островчето, което е на не повече от един километър от пристанището. Островът представлява една петкилометрова ивица земя, проснала се сред морето и ако не беше прословутият паралел, сигурно щеше да се радва на значително по-малко внимание. Изграден е от базалтови скали и пясъчници, покрити през зимата със сняг, а през лятото с буйна трева, жълтурчета, глухарчета и мъх. Пернатия свят е доста разнообразен, за разлика от човешкото присъствие, което е заковано на цифрата 102. Историята на това захвърлено сред студените северни вълни парче земя, разбира се е представена на вниманието на туристите във вид на информационен лист, окачен в каюткомпанията на ферибоота. Оттам разбирам, че навремето норвежкият крал Олафур неуспешно се е помъчил да си изпроси островчето, смятайки да разположи там своя военна част. И също така, че жителите му през деветнадесети век се прославили с шахматните си умения. Е, не е много, но пък и островът не е голям. И така, задачата е за един час да минем зад Полярния кръг, да се снимаме и да се върнем навреме за отплаването на кораба! Тръгваме с широка крачка и докато подтичваме, цялата работа малко ми заприличва на джеклондоновското надбягване за спечелването на свободния златоносен участък (съответно на един милион долара!) от разказа му Надбягването за първенство. Тук не дават по милион долара, но ако си платиш 500 крони, можеш да се сдобиеш с ценно парче хартия, на което пише името ти и че на еди-коя си дата си пресякъл северния Полярен кръг! С печат и подпис, естествено! Сделката си я бива и всички бързаме да не я изтървем. Скоро подминаваме самолетната писта и обслужващите я сгради ( в Исландия има около сто летища и защо едно от тях да не е тук!) и стъпваме на широка поляна. Двама от спътниците ми вадят по един GPS от ръкава си и започват да се лутат из тревата като нещотърсачи. 66 и 25,  и 28, ... и 30, ... и 32 ...пауза ... и 34!. Опа, подминали сме! Няколко крачки назад и ... да, ето тук е. Шестдесет и шест градуса и тридесет и три стотни, нула, нула, нула! Полярният кръг! Вече съвсем тържествено правя крачка напред ... и ето ме далеч на север, при лютите студове и белите мечки! А до полюса остава съвсем малко. Абе, почти съм Робърт Пири! За да няма никаква грешка отиваме още по на север, чак до високия, стръмен бряг, откъдето се вижда само морето. Тук се снимаме и Докторът прави величествен анонс за бъдещия си филм : ... И така уважаеми зрители, зад мен вече няма нищо, освен Северния полюс!... Аз си знам, че единствено Гренландия е издала едно противно ръбче по същия меридиан, колкото да ни развали удоволствието, но си мълча. Не бива да се разваля магията на мига! Почти на края на острова сме, долу под нас морските вълни обливат скалистия бряг, а по тесния каменен плаж са скупчени изхвърлени от последната буря дървени трупи. Виж ти, откъде се снабдявали исландците с дърва. Май направо от канадските сечища! Чайките се вият наоколо, излитат и кацат от скалните си обиталища, а под краката ми мекият торф приятно пружинира. Вече е време да тръгваме, за да не изтървем фери-то. Никак не ми се иска да плувам четиридесет километра в ледените води, а редовните чартърни полети едва ли са за нас! Отново нагазваме в избуялата трева, пресичаме обратно Полярния кръг и времето забележимо се затопля. Докторът нещо се суети и по някое време подвиква: Абе, аз къде си оставих раницата, преди или след полярния кръг? Намира я захвърлена далеч зад шестдесет и шестия паралел, грабва я и тъкмо да тръгнем бързо към кораба, се оказва, че не сме се запечатали до специалния монумент. Последният е туристическа атракция и представлява стълбичка, символично прехвърляща тръба-паралел, под издигната мачта с табелки, указваща посоките и разстоянията до известни световни градове. София я няма, но пък вече знам, че Рейкявик е на 325 км., Лондон на 1949, а Токио чак на 8494 км! Докато другите се снимат, тайно се мятам върху крилото на оставения без надзор двуместен самолет и си представям как се издигам нависоко. После, когато някой извиква Хайде, че останаха пет минути! фантазията бързо отстъпва на реалността и хукваме към пристанището. Подминаваме на бегом магазинчето за сувенири, после рязко се връщаме и влизаме в него. Ами сертификатите?! Затова ли бихме толкова път и кой ще ти повярва, че си бил тук, ако нямаш документ! Слава Богу, необходимият човек е налице и само чака честолюбиви туристи. След кратко затруднение със славянските имена, печатът е ударен и скъпоценните документи са в ръцете ни. В бързината едва се разминаваме с движещ се джип (за какво ли им са коли на остров, на който едва ли има и три километра път освен ако не гонят потеглящ кораб, разбира се!) и изтопуркваме в последната секунда по трапа. Успяхме! Яркожълтият кораб обира въжетата и отново поема на юг! На палубата се устройва кратко пиршество с бира и сандвичи, на което може да завиди и самият Робърт Пири. Вечерта единственото, което ни кара да заспим, е очакването на новите чудеса, които ще ни предложи утре невероятната Исландия!


 




ПОСЛЕДНИ КОМЕНТАРИ