Dir ID: Парола:  
Регистрирай Dir ID Забравена парола  

Отзиви » България » Рила планина » Боровец - Мусала

На най-високия връх и при най-хубавата хижарка

Април 2009  Автор: pavlina2007

Да пристигнеш в 9.00 часа на Боровец, снегът само малко да се пързаля заради нежната ледена корица, хваната през нощта... И все пак да е толкова разкашкан, че скиорите да избягват пистата, в която беше превърната приказната боровинкова пътечка към хижа Мусала. Бялата му пелена да покрива труповете на отсечените борове и раните от изкоренените пънове. От време на време да прехвръква сокерица, кацайки все на невидимата за тебе страна на бора, а планинските чинки да се гонят по двойки, омагьосани от напиращата от всички посоки пролет.


След час и половина - ето ме на първия влек. Последните за сезона скиори летят по трите писти на Маркуджиците. Те ми се усмихват и аз без думи им отвръщам да толкова е хубаво, че сме тука и че имаме такъв късмет с времето! Подминавам хижа Мусала, момчето и момичето, които се пекат на слънце, и продължавам нагоре.


Единадесет и двадесет минути. Оглеждам се за следите на дивите кози, които през октомври бяха всяка сутрин тук, за да ближат сол. Няма ги, стадото не се вижда горе по Дено и Сфинкса. Събличам се по къси панталонки и тениска. Нямам слънчеви очила - нарочно да мога да попия цялата тази светлина. Нямам крем против изгаряне - нарочно да мога да попия цялата тази топлина. Снегът е в точната форма за катерене твърд, но не заледен - не затъваш и не се пързаляш. Априлското слънце посинява още повече небето и колкото повече вървиш, толкова по-силно грее.


Заслонът до най-високото езеро у нас - "Леденото" -  е затрупан. Вижда се само малка част от синия му ламаринен покрив. Спирам за парче черен шоколад, глътка вода, слагам "котките" и тръгвам нагоре. Остава последният етап - най-трудният. Зимният маршрут до върха е по двете стоманени въжета. Друг път няма. В снега личат плитки стъпки, в които слагам крак, държа се за въжето - добре, че не забравих ръкавиците си. На стотина метра пред мене са няколко скиори, които носят ските си на рамо. На тях им е още по-тежко.


След десетина минути снегът става толкова много, че наклонът стига 60-70 градуса. Малко си е страшничко - от двете страни зеят пропасти, отляво - Леденото езеро, отдясно урви. С височината намалява концентрацията на кислород и то повече през зимата, когато фотосинтезата е оскъдна. Може да е само с няколко стотни от процента, но мозъкът е много чувствителен към такива заблежки.


Гледам само нагоре и се стремя да не мисля за нищо... Не трябва да се разсейвам, а да гледам къде стъпвам и в същото време да не изтърва въжето... Сещам се, че не знам как ще слизам надолу, но засега този въпрос не е актуален. В 13.00 часа прескачам последната пряспа и бавно влача крака към площадката пред базата на БАН. Там вече пият чай скиорите, които ме посрещат с бонжурно. Добре, както искате: бонжурно! Много сняг, толкова много сняг не е имало по въжето, казвам на Росен, дежурният метеоролог. Да, съгласява се той и ме черпи чаша чай. Гледката не може да се опише - върхове в сняг, наредени един до друг, един след друг докъдето стигне погледът ти и в която посока целият Пирин с Вихрен, Витоша, Стара планина, Родопите и какво ли не щеш още...


За 4 часа да качиш Мусала през зимата - това си е едно прилично темпо. Човек може заслужено да легне на пейката и да подремне. По едно време италианците стават и пробват да се спуснат директно към Леденото езеро, но се отказват и избират не толкова стръмната лява част на върха. За мене слизането също се оказва голямо забавление - номерът е да се отпуснеш на въжето и просто да скачаш надолу като алпинист на скала. Така на един дъх без да знам кое е повече - възторгът или страхът - след петнайсетина минути пущам въжето и казвам уф, и това успях!


Естествено, най-приятната част от изкачването на един връх е слизането. Може да тичаш, да крещиш и канарите отсреща да ти отвръщат, може да... може да правиш всичко, което си искаш защото си тука горе, при орлите и няма жива душа наоколо.


Минава 2 часа и снегът става все по-мек. Почвам да затъвам и си мисля какъв късмет извадих сутринта, когато тръгнах в правилното време. Отвисоко долавям очертанията на езерата, където снегът също започва да се топи - в снежната паница се оформят по-синкави места, от които а-ха да бликне вода. Доста променено е и езерото до хижата. Всъщност аз едва сега се сещам за него, ами да, минала съм по снега, без да мисля, че вървя върху вода. Пред хижата, която изглежда по съвсем различен начин от старата, момчето и момичето продължават да загарят. До тях на масата е и Светлин. Като питам той ли е новият хижар, отговаря: Не, Галя е. Влизам, камина, снимки на Клековата хижа, строена през 1935 г. Прозорецът отдясно е затрупан със сняг, който е изрисувал неповторим пейзаж за гостите. Тогава вратата на кухнята се отваря и излиза Галя. Тя е на около 25-30 години и сигурно е най-красивата хижарка в България. От няколко месеца управлява хижата. Мисля на ум какво е общото между модния дизайн, графиката, които е завършила, и планината. Тя обяснява, сякаш дочула въпроса ми:


- Бившето ми гадже ме доведе преди 3 години на Боровец да карам сноуборд. Той си тръгна, а аз останах.


- Докога смяташ да останеш тук?


- Сега съм тук и това ми харесва. Утрото ще ми подскаже какво да правя. Има сега и тук, нали знаеш? - Знам, въпреки че често го забравям.


Минава 4 часа и пистите вече са празни. Беше толкова приятно, когато малките фигурки се носеха в устремен полет върху снега. Останали са само следите им - омотани, преплетени, уж безразборно, но в същото време сякаш рисувани от художник. И пак е хубаво, скиорите уж ги няма, а като че ли са още тук - невидими продължават танца си. Разноцветни пеперудки, бързащи да уловят последния слънчев лъч преди да е станало късно.


Павлина Михайлова


 


 


 




ПОСЛЕДНИ КОМЕНТАРИ