Dir ID: Парола:  
Регистрирай Dir ID Забравена парола  

Отзиви » България » Язовир Жребчево » "Потопената църква"

По следите на изгубената вяра

Ноември 2010  Автор: milkovi2006

Мъгливо влажно ноемврийско утро. Всъщност, както тогава, така и сега не знам дали есента e най-подходящото време за пътуване към едно непознато място. Непреодолимата страст обаче и желанието за среща с невидяното, ни изстрелва за кой ли път - мен и спътникът ми, още в студените ранни есенни зори – по надупчените като швейцарско сирене пътищата на иначе скъпата на всички ни родина.


Колко пъти бяхме изминавали същото това разстояние, което и сега се беше проснало като дълга змия пред очите ни върху пътния атлас на България – не знаех. Пък и кой ще вземе да ти брои подобни незначителни неща, доволно привлечен всеки път от ширналата се край язовира просторна синкава гледка в далечината. С набитото око на следотърсач обаче винаги забелязвах там, как утъпкани отбивки край шосето и малки тесни пътечки не преставаха да примамват уж забързано профучаващите автотуристи и засилените нанякъде - по своя си работа, хора. Всички те изключваха за кратка почивка двигателя на автомобила си и се спускаха по-близо до водата, за да потърсят за миг с очи и сърце красотата на природата. Необяснима вътрешна потребност или просто ‘заучено движение’ – вече на няколко пъти и ние го бяхме “отработвали”. Крайпътната спирка при язовир Жребчево се бе превърнала в нещо като навик и за самите нас.


Случайна фотографска находка в Google, за когото даже и децата твърдят, че знае всичко, наруши обичайната монотонност, с която за пореден път някой ден щяхме да пресечем родината от север на юг, а после и обратно, минавайки отново покрай същия язовир. Заслужено подреден сред най-големите изкуствени водоеми у нас, прилегнал като огромно водно петно – току до пътя Русе-Свиленград, изминаването на който както вече споменах, ми се беше случвало n-ти пъти, за Жребчево, напомнящ с очертанията си дребно парченце от пъзела, наречен България, съгласете се, нямаше как да знам всичко любопитно и интересно, свързано с дългата му язовирна брегова линия, а също и с историята на изграждането му. Въпреки това, гледката, запечатана върху изображението – с указано местонахождение в непосредствена близост точно до язовира откъм северната му страна, ме привлече силно и се нанесе трайно върху цялото свободно пространство в мислите ми, давайки силен начален тласък на собствено проучване къде и как може да бъде открит обектът от снимката. Добре че докато аз тепърва откривах ‘топлата вода’, истински родни последователи на Индиана Джоунс отдавна бяха направили същото преди мен и само след въпрос-два, зададени виртуално, най-после бях готова с предполагаемите координати на следващото ни еднодневно приключение. 


Докато сънено размишлявах дали ноември наистина е подходящ за пътешествия по родните земи, вече бяхме отхвърлили по-голяма част от предварително начертаната траектория. Наред с приближаването на района с крайната цел, постепенно започна да се развиделява. С пристигането си от север, на излизане от Прохода на Републиката, сега трябваше да зарежем посоката на юг и след Гурково да се отклоним на изток, хващайки пътя за морето. Добре че в онзи мъглив ноемврийски ден, то съвсем не беше от най-подходящите за сезона дестинации. Затова, с чиста съвест и без никакви вътрешни колебания и мисловни сътресения, се впускаме в изминаването на последните километри до желаното място. Край нас вече се ширеше водният безкрай на язовир Жребчево, а аз неспокойно и все по-развълнувано изпращах с любопитство поглед върху повърхността му, нетърпелива да зърна първа търсеното.    


Сигурно вече се чудите какво е имало на онази случайно попаднала ми в Мрежата снимка, нали?! Може би още повече ще ви учуди, че това не беше добре запазена средновековна крепост или друга някоя от прочутите родни забележителности, а само една църква. Да, да... църква. Не ви се вярва, нали - стара порутена църква, вероятно изоставена от доста време и представляваща днес единствено обект на силна фотографска страст.


Бленувано видение, призрачен силует или нереална реалност.... Най-после, и аз се изправям пред над стогодишните очертания на някогашната селска църква, която величави партийни решения от средата на миналия век, мълчаливо подкрепени от страха и забравата на народа ни, са превърнали напълно съзнателно в руина. Тъжна, самотна, носталгична и почти апокалиптична гледка на фона на иначе красивия ландшафт. Натрапчиво усещане за някакво странно безвремие, скрито зад плътната завеса на синкаво-сивата есенна мъгла. Вече не се питах дали ноември е най-подходящото време да съм тук. Противоречиви мисли и чувства започваха бясно да се блъскат в главата и тялото ми, да се удрят в разрушените каменни стени на храма и смутено, гузно и неразбрано да се повалят като ранени птици върху земята. Сега, повърхността й беше покрита с едри и гладки овални камъни, които обаче в месеците, когато язовирът е препълнен с вода, се превръщат в негово дъно. Тогава, изоставеният Божи храм е принуден да приеме ледено-студената водна прегръдка, а това дава и логичното обяснение на прозвището, с което хората, станали веднъж свидетели на гледката, най-точно я определят като “потъналата” или “потопената” църква. Според запазени сведения обаче, храмът е бил построен през 1895 година за нуждите на несъществуващото вече село Запалня и е бил посветен на Свети Иван Рилски. От предполагаемото живописно богатство и хубост на еднокорабната църква, днес не е останало нищо. Само порутените, иззидани от едри каменни блокове стени с празни отвори наместо врати и прозорци, и самотно, дори някак зловещо и назидателно стърчащите носещи дъги на църковния купол. Като линии на живота върху човешка длан, по стените на църквата ясно личаха следите и очертанията от разликите в нивото на водата. Хиляди, а може би милиони дребни, отдавна изсъхнали мидички, намерили благодатно място за живот и развитие от времето, когато язовирът е бил пълен, продължаваха да стоят прикрепени към камъка. Сега и мидите бяха мъртви. Животът и вярата отдавна си бяха отишли оттук. Нямаше ги хората, нямаше я вярата, нямаше го и селото. Единствено, самотно издигнатата на близкото възвишение паметна плоча – да, надгробната плоча на цяло едно село - напомняше, че някога наоколо е кипял живот. На плочата беше издълбан следният надпис: “Село Запалня, заселено XV век, изселено 1962 г.”


Доскоро нищо не знаех за тези места. И през ум не ми беше минавало, че заради грандиозни партийни планове от времето на социалистическото строителство, е било допустимо разрушаването на църкви. Знам, че по онова време на мода беше атеизмът, но здравият разум у мен не приемаше за особено правилна вероятността за някогашни посегателства срещу Божите домове. Днес, архивът с партийните решения и проекти за строеж на два от големите язовири на територията на България – Копринка и Жребчево, сигурно отдавна лежи на някой рафт, затрупан от праха на най-новата ни история. Но функционалността и ползата от появата на двата хидровъзела е повече от очевидна и осезателна за реалните им потребители. Два огромни по размер изкуствени водоема с възможност за промишлено водоснабдяване, напояване и електропроизводство, красиво разположени в подножието на Стара планина, предпочитани места за разходка, туризъм и риболов... и самотните останки на две, принудително изоставени, полуразрушени църкви.


А защо, две ли? Защото, докато търсех разположението на “потопената църква” край Жребчево, разбрах, че не е единствената по българските земи. Не ви се вярва и това. Другата – „ Св.Атанасий”, обслужвала потребността от религиозен храм на християните от село Виден, до язовир Копринка. При строежа му, както е известно, под вода остават не само останките на древния тракийски град Севтополис, но и по-голяма част от селото. Обещавам си някой ден да отида и до там. Така, както съм сигурна, че непременно ще се върна и тук, ненадейно открила изгубените следи на вярата... следите на нашата вяра.




ПОСЛЕДНИ КОМЕНТАРИ