Dir ID: Парола:  
Регистрирай Dir ID Забравена парола  

Отзиви » България » Калофер » Къща за отдих Калофер

По стъпките на възрожденците

Октомври 2008  Автор: tany666

Най-сетне след дългите работни делници си откраднахме 4 дена за кратка глътка въздух и с приятели решаваме, че е немислимо да пропуснем възможността да се спасим от шумния голям град и да се потопим в тишината и уюта на малкия град. Избираме за нашата кратка почивка Калофер.
Групата ни от две приятелски семейства и двама малчугани се отправя към малкото балканско градче. За около 3 часа по подбалканския път стигаме до града. На входа на града ни посреща статуята на Калифер войвода чието име носи града. Интересна е легендата за създаването на града. На това място някога е имало гъсти, непроходими и необитаеми гори. Западно, в долината на Бяла река, е бил старият Звъниград, от който не е останала и следа. За оказаната съпротива турците заличили града, но гордите му и упорити защитници останали непокорени. Дружина от 40 юнаци, начело с Калифер войвода, дълго бродила из района, защитавайки събратята си и всявайки ужас сред османлиите. Турците били безсилни да се справят и затова султанът разрешил на войводата да се засели с момчетата си в гората, като им дал привилегии на дервенджийско село. Хайдутите откраднали моми от Сопот, който се славел с хубавиците си, и така възникнал Калофер.
Карайки по малките улички на града се наслаждаваме на спокойствието – тук е толкова тихо – сякаш времето е спряло.
Отсядаме в дома на семейството на Христо Чипев. Хазяйката е мила жена, която ни настанява в етажа отделен за посрещане на туристи.
Хвърляме багажа и слънцето ни подканя гостоприемно да се отдадем на разходка под лъчите му. Тръгваме по малките улички на следобедна разходка. Стигаме до мемориала на Христо Ботев разположен в центъра на града в близост до река Тунджа. Изкачваме се по стълбите за да стигнем до величествената фигура на българския революционер. От там гледката към града е невероятна, а зад нас е необятна зеленина. По пътя към паметника на Ботев минаваме през старата църква “Света Богородица” и мястото където е роден поета – килийното училище, което е разрушено и сега там стои само една плоча, която ни дава бегла информация.

След като поседяхме върху стъпалата на монумента, припичайки се под майското слънце се отправяме към Девическия манастир “Въведение богородично” разположен в западната част на града. Малко объркваме пътя и вместо в манастира попадаме на църквата “Свети Атанас”, която за съжаление е затворена. Но от нея виждаме на отсрещния бряг на реката манастира сгушен на края на едно възвишение. Отиваме до него. Влизаме в чудно красив двор с цъфнали цветя. Из него се разхождат няколко монахини, което ни доказва, че манастира е действащ. Има много хора защото се оказва, че има празник в манастира и е отворено аязмото и вярващи си взимат вода за здраве. Църквата на манастира е малка, но с много хубави икони.
Не е известна точната дата на създаване на манастира – предполага се, че е основан през 18 век. Бил е опожаряван няколко пъти по време на турското робство.
От 1991 г. към манастира съществува и неделно училище, като занятията се провеждат в специално обзаведена стая всеки петък. Освен православно вероучение, монахините преподават и църковно пеене на хора към неделното училище.


На следващия ден решаваме да атакуваме екопътеката Бяла река, която се намира по предварителна информация на 8 км от града до Калоферския манастир. Упътени от местни хора потегляме натам. Пътя се оказва доста лош за нашата кола, но ние не се отказваме. Природата е прекрасна-всичко е потънало в зеленина и е обляно от слънце. Ето ни и пред Калоферския манастир “Св.Рождество богородично”. От надпис на стената на входа разбираме, че манастирът е основан през далечната 1640 година, бил е разрушаван няколко пъти от турците, а в сегашния си вид е от 1881 година и е дело на Генчо Кънчев от Тревненската школа. По случай 1300-годишнина от основаването на Българската държава, чествана през 1981 г., манастирът е възобновен из основи и водоснабден. От разговора с любезния свещенник разбираме, че дълги години манастирът е бил мъжки, но в момента това вече не е така и той вече е женски.
Малко зад манастира започва и екопътеката към която сме се отправили. Тръгваме по живописния маршрут наслаждавайки се на ромона на реката. Има табло на което разбираме, че ни предстоят 1.8 км изкачване и слизане по живописното ждрело на реката, денивелацията е 60 метра и че трябва да минем 8 дървени моста поставени на най-невероятно красивите участъци на ждрелото над реката. По пътя има и табла, които ни разказват за многобройните обитатели на местността -бозайници, птици, влечуги, растения.
След около 2 часа стигаме до края и същевременно най-високото място на пътеката, където има оградена с перила тераса с прекрасна панорама. Поемаме въздух и се наслаждаваме на гледката пред нас-бучащата река отдолу, зелените планини срещу нас а в далечината се вижда и връх Ботев потънал в сняг. След кратката почивка тръгваме обратно, но по по-късия маршрут за надолу и след около 20 минути се връщаме в началото на пътеката. Този път е по-лек и по-кратък, но не толкова живописен като другия. Поизморени, но доволни се връщаме в Калофер, където се отправяме към къщата-музей на Христо Ботев. Тя се намира в подножието на монумента на Ботев. Оказва се че това не е родната му къща, която е изгоряла при разгрома на града. През 1942 г. е възстановена къщата, където е живял по-късно бащата на Христо Ботев - даскал Ботьо Петков. В двора е построена в битов стил нова музейна сграда. Има мраморен бюст на поета и скулптурна фигура на майка му.
Искахме да разгледаме и Даскал Ботьовото училище, където се намира и Музея на просветното дело, но за съжаление бе затворено.
На третия ден от нашата почивка се отправяме към град Сопот. Първата ни цел е родната къща на Иван Вазов, намираща се на централния градски площад “Иван Вазов”, където е и паметника на писателя. В края на турското робство оригиналната къща е била унищожена, но по инициатива на почитатели на поета е възстановена през 1932 г. и обявена за дом музей. До къщата е построена специална изложбена зала, където са показани основни моменти от обществената и литературната дейност на народния поет Иван Вазов. След като разгледахме музея, където лично на мен най-голямо впечатление ми направи паноптикума на бръснарницата на Хаджи Ахил заедно с колоритните персонажи, герои на Вазовия разказ “Хаджи Ахил” и романа “Чичовци” се отправихме към Девическият метох “Въведение Богородично” и Девическото училище. Любезна екскурзоводка ни разказва, че Метохът е основан през 1665 г. до старата черква “Св. Петър и Павел” от началото на XV век., а през 1877 г. е почти напълно опожарен. Оцеляват и са запазени в оригиналния си вид само чардакът с лозата, скривалището на Апостола Левски, малката схлупена църква и чешмата в средата на двора. Всички останали постройки са реставрирани в първоначалния им вид. Разглеждаме и Девическото или по-известно като Радиното училище, завинаги обезсмъртено в първия български роман “Под игото”, написан от Иван Вазов, чрез неговата героиня – възрожденската учителка Рада Госпожина. Днес девическото училище е музей с експозиция посветена на развитието на училищното и образователното дело в град Сопот, която показва реставрирания интериор на автентична класна стая от Възрожденската епоха. В музеят още може да се види постоянната изложба, озаглавена Вазовия Сопот, дело на племенницата на Вазов – Бинка Вазова. Следваща стъпка на нашия маршрут е най-дългия на Балканите седалков лифт (5,2 км), който се намира в северозападния край на града близо до Дядо Стояновата воденица, описана от Иван Вазов в романа “Под игото”. При лифта имаше много хора, защото предстоеше да се даде старт на международно състезание по планинско колоездене, организирано от Центъра за екстремни спортове "Shambhala", който стопанисва и лифта. Затова и активно работеше лифта който извозваше колоездачите. Качихме се и ние. Лифта се изкачва стръмно нагоре позволявайки ни да се наслаждаваме на заобикалящите ни дървета и хълмове. Колкото по-нагоре отивахме толкова по-студено ставаше и духаше страхотен вятър. Добре че бяхме облечени с якета. Много от возещите се туристи на лифта бяха само по блузки с къс ръкав и зъзнеха като слязоха на ветровития хълм. По-смелата част от нашата група се разходи около станцията на лифта и така откри останките от древна крепост на един хълм, който снимаха. Е като се понастудувахме решихме да се върнем обратно долу, където пихме по един горещ билков чай с мед за да се стоплим.
Следващата ни посока бе Карлово. Първата ни спирка там бе къщата-музей на Васил Левски. Оригиналната къща е била опожарена през Освободителната война. От нея са оцелели само стълбището за зимника и скривалището. През 1937 г., по инициатива на родолюбиви българи, къщата е била възстановена. В двора е паметникът на майката на Левски - Гина Кунчева. Построена е и просторна изложбена зала с материали и експонати от живота и революционната дейност на Апостола и малък параклис, където се пази снопче от косата на Левски. От там се отправяме към Градския исторически музей, който се намира до паметника на Васил Левски и се помещава в сградата на Старото училище-паметник на културата от 1871 г. Срещу музея се намира църквата “Св. Никола” където в северната част на двора се намира гробът на майката на В. Левски. Пътят ни продължи с разходка из старите калдъръмени улички на Карлово запазили духа от минали векове.
На следващия ден за съжаление трябваше да се прибираме в София. За разнообразие след като на идване пътувахме по подбалканския път сега решихме да се върнем по магистралата и така да отскочим за малко до Стария Пловдив. Там разгледахме къщата-музей на Начо Културата – емблематична личност за Стария Пловдив, тъй като той е бил управител на Стария град в продължение на 20 години и благодарение на него са възстановени най-значимите паметници на културата – къщи на известни пловдивски деятели. В къщата на Начо Културата може да разгледате неговата лична колекция от картини на известни художници. Друга интересна изложба е тази на великия български художник Златю Бояджиев, която се намира в стара възрожденска къща-собственост на д-р Стоян Чомаков, построена в далечната 1860 година. От 1984 г. в нея се помещава постоянна експозиция от 71 картини на Златю Бояджиев. Отскочихме и до Античния театър и до Етнографския музей, където се потопихме във възрожденския бит на българите.
След тази кратка обиколка на Стария град дойде време да се прибираме и нашата разходка във възрожденските градчета приключи, оставайки за нас прекрасни спомени и снимки.





ПОСЛЕДНИ КОМЕНТАРИ