Dir ID: Парола:  
Регистрирай Dir ID Забравена парола  

Отзиви » Италия » Венеция » Венеция-Верона- Милано-Виченца

Една нощ във Венеция

Ноември 2008  Автор: pavlina2007

Като слезете от гарата, вземете вапорето №1 и слезте на моста „Риалто”. Минете по него на отсрещния бряг на Канале Гранде и тръгнете направо. Щом пресечете първия площад отдясно, ще стигнете края на улицата, където има много малък площад. Продължете по уличката вляво и минете по малко мостче. Като стигнете края на улицата, огледайте се и вляво ще видите хостела. Натиснете звънеца, на който пише B&B Rota.
С това описание в ръка спрях в три часа следобед на място, широко два метра и половина и открих №1699 върху престаряла дървена врата, каквито има още по нашите села, но с мъничка месингова табелка. На един от звънците пишеше B&B Rota. За вярване или не - това беше хостелът, в който имах резервация. Въздъхнах с облекчение: каквото и да беше мястото, бях го намерила и щях най-сетне да хвърля 25-килограмовата си раница в каквато и да е стая, и...
Първият етаж беше като селска изба – обаче празна. Нешироко стълбище водеше към врата на втория етаж. Почуках плахо. Отвориха ми пет момичета, които щастливо възбудени напуснаха антренцето.
Четири стаи, тоалетна с баня, малка трапезария – с няколко забележки, накичени по стената: Печката е повредена и моля да не се ползва! До 22.00 часа моля да приключите с храненето! Моля не вдигайте шум, защото може да има почиващи!
Трапезарийката водеше към тераска, която на сайта на хостела можеше да бъде взета за част от двор. На нея имаше масичка с пепелниче, а по ръбовете - цветя в саксии, които дискретно ограждаха всичките 9 квадратни метра. Стайчето с табела „рецепция” беше празно.
Къде ще ми сервират закуска, къде са хората, които ме чакат, както пишеше в потвърждението на резервацията? Почнах тихо да се възмущавам, защото 24-те часа за Венеция отлитаха пред очите ми.
Бях изчела всичко достъпно онлайн на български и на английски за това феноменално място. Сигурно съм искала винаги да го видя, но съм отлагала да го преместя по-напред в мечтите си. И стана така, както когато ми купиха кола. Харесва ти да караш кола, но дори не си мечтаеш за такова нещо, просто така си устроен, и изведнъж някой казва в полунощ: Ела да видиш какво има пред вратата. На лунната светлина старичкият мерцедес ми се стори толкова голям и елегантен, че се просълзих. Може би защото един човек бе прочел нещо, което е било в подсъзнанието ми и го е превърнал в действителност. Тази история вече нямаше значение. Нито мъжът, който го беше направил.
- Чао! Вие за настаняване ли чакате? Как се казвате?

Двама мъже нахлуха с гръм и трясък в трапезарията преди да успея да сваля мрачната физиономия от лицето си.
- Еми да, и няма никой...
- Добре-е-е, ето сега ще те настани-и-м – почна да бъбри единият от тях на английски, явно шефът, докато отключваше стайчето. В него имаше място само за един компютър и стол. - Аз съм Антонио, ти как се казваш, а, от София, ето тука – 5 евро резервацията и още 31 евро да ми дадеш.
Доплатих си чинно нощувката и зачаках да ме настаняват.
- И какво, ще пиеш ли с мене вино довечера, Паола?
- А, толкова девойки има в хостела, ти ще пиеш вино с мене, избери някоя от тях! – отвърнах аз със стария си номер. И все пак поканата на Антонио ме изненада. Това ли значи да си в хостел?! За първи път щях да спя в такова заведение. Най-евтиното след къмпинга. Нещо средно между хотел, общежитие и хижа. Условията – като в общежитие – обща баня и тоалетна. Спането - като в хижа, защото нямаше мъжки и женски стаи – в обявата си пишеше mix. А чистотата беше хотелска – всичко блестеше, чаршафите – колосани, в банята – два шампоана... Цената на всяко друго легло в най-долнопробен хотел във Венеция беше над 60 евро. А този беше доста скъп за Европа – хостелите в Атина, например, са по 10 евро.
Вторият мъж - по-дребен, слаб, светъл, със сини очи – ми беше представен като Годзи. Антонио му каза нещо, той се сви малко, стана му неприятно и отговори смутено и не толкова убедително. На италиански знаех – прего, грациа, паста фреска и аривидерчи. Нито една от тези думи не чух.
- Кажи сега за виното – имам хубаво вино, не като това по ресторантите – продължи настойчиво Антонио.
- Ами предпочитам да се наспя добре, защото съм тук до утре следобяд и ... имам да свърша много работа, нали съм журналист.
Втори стар номер.
- Добре, добре, помисли, както искаш, ето ти ключът! – каза Антонио и ме заведе до стаята срещу рецепцията, която си беше отключена, но само с две легла. – Тук ще и спи Годзи, защото е нощна смяна.
Онемях. Нищо не разбирах – хостел, хостел, ама все пак в една стая с персонала ли трябва да спя? Такива ли са порядките? От друга страна – стая с две легла бе за предпочитане пред стая с четири-пет...
- Няма ли други легла, аз съм си направила резервация преди повече от месец? – възпротивих се тихо. Младежът със странното име Годзе изглеждаше симпатяга, ама знаех ли на Антонио какво може да му хрумне през нощта, и то като си пийне от неговото хубаво вино....
- Не, не, тук ще спиш.
Замълчах и се врътнах с раницата и ключа.
Стаята беше широка, с телевизор, малка закачалка, на която висяха чифт къси панталони. Леглото до вратата беше пооправено.
Отворих прозореца и в същия миг в него се заби любопитният нос на млада жена от отсрещната къща, който сякаш казваше: Ха, ха, ти ли си следващата?
Хлопнах моментално прозореца и седнах на леглото. Не знаех какво да правя. Ако помисли трезво човек, не е за вярваше шефът и подчиненият му да рискуват репутацията си по този начин – вмъкване в чуждо легло и прочие. От друга страна, това са първите живи италианци, с които си имам работа. Ако съм в стая с други туристи, няма проблем, но в една стая с персонала... Очевидно Антонио често ползваше този номер – на свободното легло в стаята да настанява туристи. Или обратно - в стая за туристи да настанява Годзи. А може би пък искаше да ми окаже услуга, като ми предлага стая за двама?

Приключих разсъжденията си с умозаключението, че имам син колан по айкидо и ще разтръбя историята по всички италиански медии, които със сигурност ще я глътнат като топла пица. След 15 минути с бодра крачка казах на двамата „адио” и се впуснах във венецианските потайности.
Първият въпрос, обаче, който трябваше да реша, беше – по суша или по вода? Когато имаш само 24 часа за едно място, което и да е то, чуденето вреди. Затова след 5 минути вече пресичах Риалто – може би най-повтаряната дума във Венеция за единица време.
Като четеш инфото онлайн, придобиваш чувството, че всичко тук започва и свършва с Риалто – той е бил търговски и политически пъп на града от 10 до 18 век, от тука може да се направи най-хубавата панорамна снимка на Канала Гранде, да се наеме гондола, има пазарче с екзотични сувенири и не толкова скъпо хапване, на 10 минути е базиликата...
Когато почнах да си пробивам път между стотиците американци, англичани, германци и представители на жълтата раса, накачулили се по моста, усетих за пръв път, че всъщност нещата във Венеция са малко по-различни. И разликата е в това, че те са по-малки, а в определени моменти – неприятно по-малки. Като този световно известен мост, който е дълъг 26 метра, но, наблъскан с туристи, изглежда кукленски. И в Лас Вегас е пълно с туристи, които, типично за американците, успяват по неизвестно какъв начин да не се докосват един друг. Тук същите тези американци лягат върху парапета на моста, други двама-трима – върху тях. Трети се снимат, бутайки се, четвърти се прегръщат... И те хваща една клаустрофобия – че този мост два пъти е падал – през 1445 и 1554 г. – нищо чудно да се срути още веднъж! Въпреки че в справочника за 7 евро, който си купих веднага като слязох от влака, подробно е обяснено – такава опасност няма, защото в основата му на времето сложили 6 000 дървени пилона, голяма работа... Но откъде дргаде да минеш –и джебчиите в тази нафрасканица – има ли ги като по времето на Марко Поло, няма ли ги, почнах пак да се чудя.
Затова стъпих малко нервно на другия край на Канале Гранде и се оставих на бърборещия поток да ме довлече до площад „Сан Марко”. Той мина през няколко малки площадчета, с по една чешмичка в средата и сгради от времето на Ромео и Жулиета, после се превърна в ручейче по улички, широки метър, но със супер луксозни магазини и накрая се изгуби в река, която се изля пред площада.
Световноизвестният площад „Сан Марко”. Където е дворецът на дожите, управлявали независимата държава в продължение на близо 9 века – от 9 до 18 век. Докато през 1797 г. Наполеон я предава на Австрия.
Зимно-пролетна привечер – уморени гълъби, малко хора, два оркестъра пред двете кафенета „Флориан” (1720 г.) и „Куадри” (любимото място на Байрон), които ненатрапчиво къдрят своя репертоар, базиликата, вече затворена... И гондоли в тъмно синьо, очакващи спокойно жадния за романтика или за слава мъж, който да извади 90 евро за 45-минутна разходка с любимата жена.
Картина, която можеш да видиш по това време на годината и на деня на толкова места в Европа! ... Но без гондолите.
Ето тази мисъл ме стресна и аз моментално скочих от стълбите, където се бяха заслушала безплатно в италианските канцонети на „Флориан”. На малките масички, сложени на площада, седяха само две двойки и трима мъже, вероятно в командировка. Те щяха да платят и моето удоволствие , успокоих се аз (един приятел ме беше предупредил, че чаша кафе с минерална вода струват 20 евро) и затичах към спирката на корабчетата.
Искам да я видя от водата! Тази красавица, този плуващ град, направен от 117 островчета, 150 канала и над 400 моста! С неповторимото име Ве-нне---цци-я! А не Венис - на английски, или Боже опази - Венедих – на немски...
Заобиколих двореца и тръгнах по алеята край канала. Тя беше пълна с хора. Беше вече пет. Над града се носеше лека мараня - във всеки случай снимките в гида не бяха правени по това време на годината. Представих си как изглежда града през лятото. С много повече влага, препълнен с много повече, и то потни туристи, а от каналите се носят миризми...
А през зимата можеш само да попаднеш на някое наводнение, наречено аcqua alta и описано по всички спирки на корабчето. Водата залива за два-три часа улиците, съседни на каналите, и всеки трябва да гони маршрута, посочен на карта от кметството, за да не се намокри.
Това разбрах, докато чаках корабчетата с номер 1 и 82, които излизаха от Канале Гранде и отиваха до Лидо – друг голям остров в лагуната. Ако някой си мисли, че спирки има и в двете посоки - много се лъже. Това да не е тролей? Корабчетата спират и от двете страни на канала, и в двете посоки. А често просто постъпват като нашите ватмани и ти казват – ние сме за гараж. Номерът е все пак да попаднеш в правилната посока. Всъщност - където и да отидеш, все ще видиш някоя красота. Няма как да ти се размине. А пък цената е една – за 24-часова карта плащаш 15 евро. Има отделни билети до съседните острови – Мурано (където се произвежда прочутото венецианско стъкло), Бурано и Торчело. Естествено, продават се и еднопосочни билети за по 6 евро – на тях се хващат само бързащи, току-що пристигнали западняци или араби, за които 6 евро не са цената на автобусен билет София-Пловдив или на две маркови тишъртки от разпродажба.
Веднага направих остър завой към предната палуба на корабчето, както съветваха онлайн, дори „това да ви струва изчакване на още едно морско бусче”. Очевидно всички бяхме чели една и съща информация - на двайсетината стола отпред бяха насядали хора, които въртяха камери и вратове наляво и надясно, между столовете - две американски момичета, сигурно студентки, три по-възрастни дами, пак от Щатите. Многочленно семейство с изглед от Шри Ланка. Всички доволни и учтиви. В покритата част се бяха настанили италианци – те изглеждаха небогати и по-скоро уморени – някои носеха торбичка с хляб или чанта на колела с продукти.
А корабчето без да чака се устреми към Лидо. От двете страни един до друг се представяха палати от 14-до 19 век – с приблизително еднаква височина до четири етажа, в различни цветове и архитектурни стилове. Фарсети, Гримани, Гарцони, Дарио... Когато минахме покрай един с ориенталски орнаменти, хората зашептяха – Ка Д’ Оро . Нямах време да отварям справочника, само гледах. Пред всеки музеен експонат имаше малък пристан – до него паркирана моторница, вместо кола. Водата плискаше входната врата, стълбите бяха зелени от мъхове, като покрити с кадифен килим... След четири-пет спирки стигнахме Лидо – тънка дълга ивица, която пази лагуната от морето. Почваше да се смрачава и аз само завистливо изгледах двете американки, които очевидно бяха дошли за специална разходка – да видят един от най-любимите плажове на италианците; къщата, в която е живял Томас Ман, написал „Смърт във Венеция”, мястото на филмовия фестивал…
Слънцето беше скрито от ниските облаци и препоръката да раглеждаш канала по залез важеше с пълна сила – полека-лека лампи и прожектори започваха да осветяват палатите, с което им придаваха приказна призрачност. Гондолиерите вече събираха лодките и тихо си приказваха – всички бяха красиви по своему с фанелките на райета и шапките.
Слязох без да мисля къде и защо отивам. Исках да вървя, да усетя този град, превзет от туристическите орди, изтикали жителите му на съседните островите и на континента, град, който към който векове наред са се стичали богатства от цял свят. Без да искам стигнах до художествената галерия Gallerie Dell’Accademia. Знаех, че тук е домът на известната картина на Леонардо Да Винчи – „Витрувианският човек”, която излагат само по специални поводи. Хора почти нямаше и сред всички картини, представящи лагуната и Венеция като център на световната търговия и мореплавателство през вековете, без да искам открих венецианските гении: Джорджоне - „Бурята” (La Tempesta), Тициан - „Пиета” и Веронезе - „Пиршество в къщата на Леви”.
След като прекосих моста „Академията” тръгнах смело между къщите, следвайки стрелките по стените на къщите като в играта на стражар и апаш. Табелките с „Риалто” бяха сякаш от хартия и написани с молив. Водеха по криволичещи процепи между сгради, където можеше да мине само един човек. Пресичаха малки мостчета, до които една-две лодки чакаха пред някоя врата. Нито една къща не светеше. Всички прозорци бяха с кепенци, така добре затворени, че не пропускаха лъч светлина. Чудно как живеят тези хора – за да не се гледат един друг, трябва да са вечно затворени. Или къщите са празни? Първият етаж – да, задължително необитаем заради наводненията. А къде са настанени туристите - във Венеция те са понякога повече от жителите - в пиковите дни стигат 60 000, твърдят някои. Сигурно беше едно – че сега бяха вече в уютните ресторантчета. Аз също смятах да последвам примера им. Беше добре да си легна и навреме, защото ме чакаше тежък ден...
На малкото площадче до хостела имаше два ресторанта – единият с китайски сервитьори, другият – с по-високи цени – и италианско обслужване. Седнах на маса до италианско семейство, което естествено си поръча пици. Лазаня и средна пица – 7 евро, зупа – 6 евро, бира – 4 евро.
Беше топла вечер, аз, приятно уморена, мечтаех за баня и много сън. Годзи ме поздрави и каза, че ще дойде към дванайсет и аз след малко бях вече в пижамата си, мислейки си, че съм в стая, пълна с двайсет, а не с две легла. По едно време някой влезе, без да чука. Дремех кротко, наострила слух. Когато вратата се отвори втория път, беше минало доста време, после вратата се отвори и затвори, а аз с „по дяволите” най-сетне си сложих тапи в ушите...
И се събудих, когато стаята беше огряна от слънчева светлина и в главата ми беше една свежест и желание да обиколя целия свят.
- Ето ти купонът, долу в кафенето можеш да закусиш – посрещна ме на рецепцията Годзи с малко срамежлива усмивка, избръснат и с нова риза. – Как спа?
- Мерси, много добре, даже не те усетих какво прави – сега вече можех да лъжа колкото си искам. Пък и на английски сякаш беше още по-лесно.
- Ще дойда да пия кафе с тебе, имаш ли нещо против?
- Глупости, чакам те долу – отвърнах закачливо, взех си раничката и фотоапарата. Време беше да разгадая мистерията и да разберя казуса от снощи, колко хубаво, казах си аз.
Купонът включваше кифла – колкото вкусна, толкова и малка, и чаша капучино. Масичките бяха на улицата, имаше още метър за минувачите.
- И така, ти живееш в София, нали?
- Да.
- Е, аз съм бил в София – каза Годзи гордо.
Аз възторжено се засмях:
- Наистина ли, браво!
- Да, даже няколко пъти – продължи той на български.
- Ха, ама ти знаеш и български?!
- Малко, много малко, но брат ми е българин...
Тука вече изтъпях отвсякъде.
- Как така - той е българин, а ти какъв си?
- Ами взе българско гражданство – продължи Годзи с лукава усмивка.
- Как така – продължавах да тъпея. Изведнъж ми присветна, че македонците дават мило и драго за българско гражданство.
- Ами аз съм от Охрид...
- Ти си македонец и не ми каза снощи?! – никога нямаше да му го простя. – Как можа да не ми кажеш?!
- Ха-ха-ха, - Годзе избухна в див смях безспир. Явно очакваше тази реакция. – Ама и тебе си те биваше – колко се притесни, а? Ха-ха-ха! Ле-ле, колко притеснена беше!
- Добре бе, защо постъпи така, видял си, че съм притеснена, а нищо не ми каза? Защо беше всичкият този цирк? – продължавах да питам, тъй като ми идеше да се разрева или да го набия.
- Е, защо, защо, защото помислих, че още повече ще се притесниш като разбереш, че съм македонец! Затова, а той Антонио си е малко шантав, понякога му идват всякакви щуротии в главата, не му обръщай внимание!
- Как да се притесня от тебе, нали сме една кръв! Как можа да ми направи този номер?!
Годзи продължава да се превива.
-И какво ти е името?
-Ами Годзи си го измислих аз, а всеки път се представям с различни имена. Името ми е Гоце, ама казвам, че съм Горан, Джорджио... И сега имам време, мога ли да дойда с тебе на разходка?
Искаше ли питане... Взех си раничката, Гоце ме прегърна и ме поведе към художествената галерия. Аз слушах разказа му, а Венеция вече ми изглеждаше съвсем различна. Тук съм от една година. Брат ми дойде да работи в хотел, и аз след него. Иначе в града не е лошо, само дето е много скъпо – заради вас, туристите, каза той с укоряваща усмивка. Ама ние ходим да пазаруваме в Местре. Но храната – уф, цените са едни! Веднъж бяхме на ресторант - трима души дадохме 300 евро, а пък почти не ядохме, повече пихме. И наемите са високи – за една малка стая с по двама-трима души плащаш 250-300 евро. Хубаво е, че полицаите са много, но са цивилни и са толкова мно-о-о-го – само ако знаеш... така че няма от какво да се страхуваш. Иначе, във Венеция живеят предимно чужденци, които работят в хотелите, ресторантите, видя ли колко китайски кафенета и кръчми има? Италианците предпочитат Местре, който е на континента, и островите. А тук си има университет, болници, детски градини, училища – но няма коли и парковете са малко...
По маршрута на Гоце стигнахме за десетина минути до Базиликата, а там вече се беше извила опашка от двеста-триста души. Тоест един час чакане и още два часа вътре – не, това беше непосилно за мене. Фреските на Тициан, картините на Веронезе и Тинторето, златният олтар, отрупван в продължение на петстотин години със скъпоценни камъни от цял свят ... Нямаше да ги видя...
Като видя нацупеното ми лице, Гоце каза: Е, и аз не съм влизал вътре, а съм вече една година тука, не се притеснявай, ще дойдеш още веднъж. Знаеш ли колко е хубаво на карнавала с маски?
Да, може би е по-лесно да имаш маска на лицето, вместо да се преструваш на такъв какъвто не си, помислих си аз. Спомних си, че маските са давали на носещите ги право на свободен секс и свободен вход в казиното. От 13-ти до 19-ти век.
- Може пък наистина да дойда – догодина, през февруари!.
- Ще те чакам, само се обади! – каза закачливо Гоце и ме прегърна, този път съвсем не по братски.
Сега вече имах добър повод да посетя отново плуващия град и то за повече от денонощие.

Павлина Михайлова











ПОСЛЕДНИ КОМЕНТАРИ