Dir ID: Парола:  
Регистрирай Dir ID Забравена парола  

Отзиви » Гърция » Паралии » Кулата-Паралии

Сезонът на бадемите

Ноември 2008  Автор: pavlina2007

- Мирише странно. Напомня ми дъхът на саваната, той е много специфичен – на урина и суха трева. Може би тук расте някакъв храст, който не познаваме.
- Мисля, че мирише на тамян. Такъв мирис оставят духовете след себе си. Добрите духове – уточни Ники като ме погледна скришом.
Вървяхме по черния път, който слизаше към морето. Валеше вече два часа, застудяваше, наближаваше пет, а ние все още нямахме място за спане. Ники реши да отбие колата от магистралата в мига, в който на завоя изскочиха скали, подобни на тези край Созопол, и се белна бетонен бункер. Моята палатка пропускаше, е, все щях една нощ да издържа, въпросът беше къде да я разперя. Това си мислех, докато ненадейно се озовахме пред отворена дървена порта, а табелка до нея обясняваше нещо на гръцки. В дъното на заграденото с естествен плет ранчо се виждаше голяма барака с навес, а до него камион, паркиран завинаги.
- Тук ще спим – каза Ники без никакво колебание.
- Да бе, това е частна собственост, - дръпнах се аз.
Влезнахме на пръсти, като очаквахме да залае куче или да изскочи сърдит стопанин. Напротив, нямаше жива душа. Сякаш ранчото беше запуснато от години. Нищо чудно в него да са се потили българи, а може и да са ги измъчвали, такива щуротии ми се въртяха в промитата от новини глава. От бараката пътека водеше до изоставена лодка, после до малък кей ... на брега на Бяло море.
- Няма никой, тук ще спим, под навеса – повтори Ники, явно усетил навика ми да противореча непрекъснато, и нарочно започна да си тананика: В едно малко ранчо далеч от света живееше Джейн, една красива жена...
Докато вкарваше колата, огледах градината. Бадеми. Десетки бадемови дървета. Паянтовата барака се подпираше на огромна смокиня и на маслинено дърво, голямо и може би старо колкото нея. И цялата беше заобиколена със смокинови дървета – колкото дъбове, по които висяха изсъхнали плодове, сега разпукани от влагата. Те застилаха земята и образуваха дебел, пързалящ се килим. Белезникави и едри, тъмни и дребни, средно големи. Навсякъде.
Без да говорим инсталирахме палатките под навеса. Ники естествено избра по-хубавото място и свирепо ме следеше, докато аз обикалях с разпъната палатка и се чудех колко е вредно да спя върху циментовия плочник.
В девет вечерта бях с тапи в ушите и се успокоявах: Спа на Пирин, спа на поляна до Сандански, защо да не спиш и на брега на това хубаво море?
Всъщност идването ни в Гърция беше много случайно. Или по-скоро - добре програмирано от ангелите-хранители. Според Ники всеки е бог и си има ангел-хранител. Човек трябва да се държи като бог, да се обича, защото той е най-важен на света и да се вслушва в своя ангел. Когато спряхме на Кулата да показваме документите си, защото все пак трябваше да покажем някакви документи, стана ясно, че талонът на колата е на масата в кухнята, но не и в моята чанта. Това не беше чудно, тъй като тръгнах с температура и разстройство от доматите на майка ми. Ники запази невиждано самообладание като разбра, че не ни остава нищо друго, освен да се върнем и отказа категорично да ходим за талона обратно до София. Така е трябвало да стане, ето и аз си забравих банските, отиваме в Сандански. Все пак си мисля, каза той час по-късно, че прекалено много слушаш майка си. Ти си още вързана за нея, защо е трябвало да й обясняваш, че ще пътуваш за морето. Аз отивах в Щатите, пък казвах, че отскачам до Пловдив. Иначе знаеш ли с какви страшни мисли те съпровожда, въпреки че е човекът, който най-много те обича?!
Обаче за мене връщането обратно означаваше край на мечтаното четиридневно лежане, което кабинетът беше подарил на близо 3 милиона българи. Отпуската, за която мислех от месец, която исках да прекарам гола край вълните и нищо друго. Все пак беше края на лятото, а аз още не бях ходила на море.
С тези мисли се озовах на минералния басейн до Сандански, където спах три часа, приемайки годишната си доза чалга. След това престоях малко в минералната вода, заедно с десетки майки и татковци, които надали минаваха през душа преди да влязат в басейна, да не говорим за това, че нямаше никаква вода за изплакване на краката преди влизане. Може би санданчани са си чисти по рождение или пък мислят, че заразите се лекуват с чист въздух както алергиите?
Така или иначе, когато потеглихме да търсим място за спане, изведнъж ми дойде гениалната мисъл, че всъщност, ако талонът ми пристигне в Сандански, никак няма да е зле. Без да казвам нищо на Ники, организирах телепортацията му на следващата сутрин. И междувременно разбрах, че той има много по-различна представа за „диво къмпиране” от моята. Според него това било да опънеш палатка в центъра на Варна, както бил правил веднъж. Може би говориш по-скоро за дивашко къмпиране, се изкуших да го подразня, но се въздържах, имайки предвид вината си за провалянето на уикенда. Все пак той ме послуша и хареса малка поляна на високо хълмче покрай пътя за Попина лъка, където пасяха семейство коне.
- Телевизорът ти е виновен, много гледаш телевизия!
- Ама те заплашиха, че искат да ми вземат ливадката. И аз помислих, че ти си от тях...
Силните мъжки гласове ме събудиха по-рано, отколкото исках. Явно Ники се обясняваше със собственика на конете, който ни взел за мутри и прочие бандити.
И ти седиш много пред телевизора, аз съм го изхвърлил моя, и доста се чудех дали да тръгна с тебе, щото все мърмориш, и на палатка не искаше да спиш – щяла си да измръзнеш, е, измръзна ли? Или не знаеш, че напоследък мислите много бързо се материализират, и твоите мърмореници също – това ми се говореше, докато пътувахме отново за Кулата, този път с талон в ръцете. Не виждаш ли, че ставаме на зомбита, те това искат – да ни подчинят, да мислим само за пари, как да си купим петрол, да си караме колите, а през това време Земята загива, кръвта й свършва. Аз вече ходя само пеша и с колело, дори не се качвам на градския транспорт, е, догодина като се опарича, ще си взема кола на метан. И те съветвам да си купиш още четири огледала – двете специално за службата – да се гледаш каква си намусена...

На следващата сутрин дъждът беше спрял, оранжева топка нежно прозираше отляво на палатката и аз си помислих, че Ники обеща да поръча хубаво време за днес. Време като за плаж.
Морето беше спокойно, синьо-зелено и прекалено чисто, плажната ивица - дълга и празна, водата топла и солена. Пясъкът беше по-малко от камъните, виждаха се десетина празни бутилки, опаковки от презервативи, явно тук е имало време за удоволствия - завидях аз на прекосилите плажа. После се върнах и обиколих градината. Искаше ми се да я опозная, да я опитомя, да кажа на всяко дърво здравей и да го похваля за старанията му. Няколко планински стърчиопашки блеснаха с жълтите си коремчета за миг и потънаха в храсталака. Дърветата бяха в редици по двайсетина, зарити с плод – дълги и едри бадеми, средно изпъкнали, лесно чупливи, твърдоглави, дребни и много вкусни, голи и с шушулка. Напълних шепата си с ядки и се върнах обратно на брега.
Там си харесах място зад една скаличка, където разпилях бански, книги, бинокъл, фотоапарат.
Колко хубаво би било, ако имаше някакъв мъж наоколо – само да лежи до тебе, е, може и да те гали от време на време, мислех без да искам. Хвърлях поглед на Ники, който или плуваше, или медитираше. И всеки път го зървах в различна поза.
По едно време край мене профуча същество с шапка, къси панталонки и торбичка. Аз успях да се усмихна като извинение за голотата си. Откъде да знам гърците как се събличат на техните плажове?
След два-три часа мина, може би, същият мъж със същата скорост, но без тениска. Чувствах се като Алиса, която съзира Белия заек.
Накрая един гол мъж изникна иззад скалата и избърбори на английски:
- Здравейте, може ли да седна, това съпругът ви ли е?
Аха, така стоели нещата. Май беше мъжът-заек. Не, само приятел. А може ли тука, до теб? Имам и крем за слънце, днес доста пече. Аз видях палатките и колата...
Това беше изречено, докато гърбът и краката ми бяха намазани старателно с 30 фактора, които ухаеха приятно. По-нататък, в един момент, стана ясно, че Теодор идвал всеки уикенд от Драма, където живеел с майка си. А тя толкова се ядосва и винаги започва да вика и къде отиваш, и защо отиваш, а аз идвам пак тука. Работел като електротехник и имал 24 дни отпуска. Всяка година прекарвал 10 от тях на остров Крит – всяка година от 15 юли.
И така тръгнахме с Тео да разгледаме брега отвъд скалите. Ники каза, че не искал да се разхожда и друг път щял да гледа каквото има за гледане.
Пътечката минаваше от горната страна на пясъчната ивица – точно както върви от хотела на Аркутино до устието на Ропотамо. Трънаци, пясъчни лилии, следи от разпънати палатки и гуми от коли. От другата страна на скалите плажът беше още по-хубав, имаше много повече пясък, въпреки че дъното беше покрито с камъни и вкаменени отпечатъци на вълни. И никакви водорасли. В далечината лежеше гол мъж, а отгоре колите профучаваха по магистралата. Изведнъж ми се припи бира. Слава богу, че имаше в колата...
Когато се върнахме от разходката, се беше свечерило, а на масата бяха пръснати празни найлонови торбички – една от маслини, друга от сирене, празна бутилка от „Загорка”, празна кутия от топено сирене, Ники ръфаше последната ябълка.
Ясно. Отмъщението на самеца. Чисто и първично. Без коментар, няма да мърморя. Големият приятел, спасителят на Човечеството и на Земята. Изяде храната, която бях взела за два дни, при условие, че щял да гладува три дни преди рождения си ден. И как добре се чувствал на Рила като не бил ял нищо. И после щял да мине на слънчева енергия и вода, както една Кейт от Австралия и един руснак, които не били яли нищо от четири години...
Тео дойде да вечеря с нас. То всъщност нямаше нищо за вечеря, аз направих чай, а той извади карти на Гърция. После подари на Ники фенер и инструменти за кола.
- Ама и той не е много дащен – промърмори Ники, докато Тео местеше палатката си при нашите, за да не спи сам в буша.
- Защо?
- Ами първо даваше, даваше, после обеща да ми подари една карта на Гърция, но нещо се отказа.
- А ти даде ли му нещо?
- Хм, вярно. Нищо не съм му дал.
- Е, тогава...
Под звездното море Тео разказа, че собствениците на ранчото вероятно са умрели преди две-три години, а наследниците им сигурно си имат други грижи и не им се разкарва до тука. Това място го знаели малко хора, предимно гърци. Той се учуди как ние сме го улучили. Ами вратата беше отворена, каза Ники и почна да хвали откривателското си чувство. След което Тео отиде и накрая затвори портата. В девет часа на другата нощ.
Смокините продължаваха да падат, бадемите – също. На следващата сутрин пак събрах малко бадеми, без да откъсна нито един, и се отнесох на плажа. Избрах място точно до скалите, но там водата беше пълна с таралежчета, големи колкото шепа, които се правеха на страшни и боцкаха. После смело тръгнах към другата страна на скалите. Там имаше паркирана червена кола. След малко от нея се появи гол мъж, който легна да се пече на пет-шест метра зад мене. Докато мислех за него, във водата отпред мина водолаз, който ме изгледа. Аз реших, че това е мъжът зад мене, но като се обърнах, го видях да си лежи кротко. Значи станаха двама. После, докато следях тръбата на водолаза, се оказа, че червената кола си е заминала. На нейно място се появи по-старичък модел – някаква бяла тойота. От нея пак излезе гол мъж, който този път легна по-встрани, изкъпа се и ми се усмихна. С бинокъла открих Ники, който медитираше под слънцето. Когато се обърнах, и този грък беше изчезнал. Алиса в страната на бадемите. А всички гърци се правеха на Заека.
Както предишния ден не чувствах никакъв глад – въпреки това счупих с камък бадемите и ги изядох бавно и с чувство на благодарност към цяла Елада. И този всичкият плод щеше да загине, не, не. Естествено на Тео през ума не му е минало да занесе на майка си малко бадеми, дори десетина, да откъсне някоя смокиня. Сика, сика, казваше той с радост, като минавахме под огромните дървета, а подметките на маратонките ми залепваха по плода. Тео не даде и никакъв знак, че ме е забелязъл, когато си чупех бадеми. Само ми каза: когато тръгнете, ще върна столовете и масата под навеса. И още нещо: Миналата година бях тука с един приятел и виж къде хвърлихме всички боклуци от плажа.
Време за чистене - чистих Пирин, защо да не почистя и един малък гръцки плаж? Без да му мисля, се разшетах с няколко найлонови торби. Открих двайсетина пластмасови шишета, зелени стъкълца край остатъци от огън и един счупен чадър, който се превърна в чудесна покривка за масата.
Така, ето, всичко стана, както съм го поръчал. Човек трябва да си поръчва хубави неща и те му се случват, говореше Ники, докато заснеженият Пирин се скриваше в завоя след Сандански. А пред очите ми беше ранчото, налято със смокинов сок и миризма на добри духове.
Павлина Михайлова







ПОСЛЕДНИ КОМЕНТАРИ