Dir ID: Парола:  
Регистрирай Dir ID Забравена парола  

Отзиви » България » Луковит » Проходна пещера

По следите на един . . . кадър

Юли 2008  Автор: milkovi2006

Дойде ли лято, всички - някак оправдано и дългоочаквано, започваме да кроим планове за приятна почивка или вълнуващи пътешествия. И кой знае – съзнателно или не, с времето – почти незабелязано, думата лято се е превърнала в синоним на море, вълни, плажове, пясък, слънце… Вероятно заслужено! Та, нали тъкмо лятото е най-горещият, най-чаканият, най-любимият за мнозина сезон!!!
За кой ли път парещите лъчи на слънцето ни приканват да захвърлим лошото настроение и грижите от ежедневието и да тръгнем на някъде… Там, накъдето ще ни отведат желанието, добрите намерения и стремежът към нови и непознати преживявания… И тъй, в един жарък юлски ден поемаме по дълго търсена, жадувана и желана посока! Ще ви изненадам ли – не беше към морето! Не, не – само не към морето!
Този път, като че ли успяхме да изненадаме сами себе си! Нищо, че беше толкова горещо, сякаш асфалтът ще се разтече като мармалад, а над шосето трептеше призрачна мараня и като пустинен мираж ни теглеше магнетично да продължаваме напред и все по-напред…
От време на време, лъскавите тела на родни влечуги пресичаха пътя ни, незнайно запътили се накъде?! Но посоката – нашата посока, наистина бягаше от морето и ни носеше нейде на запад, и все по на запад… Пътувахме из Дунавската равнина. Мястото, което търсехме, отлежаваше с години в собственото ми съзнание, заедно с желанието някой ден да бъда там… Странно ли ще ви се стори – за пръв път видях това място в един филм. “Време разделно” беше филмът…
Никога не забравих чудните родопски красоти, които бяха използвани за естествен декор на драматичните действия. Та се наложи години наред да обикаляме по тия места, за да се докосна по-близо до тях и днес да имам в колекцията си от незабравими спомени Чудните мостове, Дяволския мост, селата Ковачевица и Лещен …
Един кадър от филма, обаче не ми даваше мира! Затова и в онзи юлски ден бяхме отново на път! На път най-после да открием търсеното и да се докоснем до един истински природен феномен – това, към което се бяхме запътили!
По предварителна информация знаех само относителното му разположение – Карлуковски карстов район. И почти нищо повече! Дори малко се страхувах – дали е достъпно мястото за обикновени автотуристи като нас, да не би да се окаже напразно изминаването на цялото това разстояние, дали изобщо ще открием търсеното…
Откривателският ни дух и чувство за ориентация бяха подложени на изпитание до краен предел в това жежко юлско време. Защо ли, ще се запитате!? Защото, пристигайки там – някъде между Луковит и Карлуково – име, превърнало се днес почти в нарицателно - за съжаление, човек попада в едно от ония затънтени кътчета на България, в които липсват указателни табели, няма информационни табла – няма нищо, което да подсказва, че на близо се крият изключителни родни красоти!
Отсъствието на всякакви указания наоколо, обаче не ни спря! Не ни попречи и тягостната мараня!… Газехме сред сухи, прегорели от слънцето треви, в които току изшумоляваха малки гущерчета. Няколко пъти бъркахме посоката, спирахме и питахме хора – някои ни объркваха допълнително… Важното беше, че не се отказвахме! Следобедното слънце сипеше огнените си лъчи върху отдавна пресъхналата земя.
А ние – с нестихващо любопитство,продължавахме да се озъртаме наоколо. Ако и да нямаше табели, то тук имаше всичко останало - масивни скали, струпаница от огромни каменни късове, причудливи скални образувания, спиращи дъха гледки – опасни и изпълнени с адреналин пропасти, празник за окото и въображението, но не… Друго беше търсеното от нас!
Цялата земна повърхност в този ден сякаш беше обхваната от един малък огнен ад, а сред него – ние. Така продължавахме да обикаляме района, без дори и да си помислим дали не сбъркахме като не поехме към морето… Вече и хора не се виждаха насам. Нямаше кой да ни упъти… или пък обърка. Слънцето беше прогонило и най-работливите стопани под сенките. Само ние, теглени от някакво непреодолимо желание, от някаква необикновена магия, като далечни последователи на Индиана Джоунс,продължавахме да се лутаме и да крачим под изгарящото слънце.
Днес, със сигурност знам каква е била тази магия! Единствената, пред която човек често е готов да се преклони. Магията на природата!
И ето ни, най-после – след толкова търсене и лутане по изгорелите от слънцето хълмове, ние сме пред внушителния вход на Проходна пещера! Висок, огромен отвор – леко посукан, като изваян – сякаш от човешка ръка… Но, не! Това беше чистото и съвършено творение на онази чудна ваятелка – Природата!
Тук вече бяха опънали палатки и въжета онези, странни за мен, чудаци - любители на скалното катерене, опитвайки се да преборят височините. А кой знае – може би така преодоляваха себе си ...
Но на прага на внушителното пещерно пространство мислите и очакванията ми са съвсем други. Само няколко крачки по-навътре попадаме под истински впечатляващ природен феномен! Най-после откриваме търсеното!
Гледаме нагоре с очи – омагьосани, невярващи, мълчаливи и застинали в почуда и възхищение, преклонение и страхопочитание дори… някакво… Защото там – отвисоко ни гледаха Очите на Природата. Да! – Очите на Проходна – това беше така упорито търсеният от нас природен феномен. Очите, пред които като пред Бог се молеше поп Алигорко – героят на Руси Чанев във “Време разделно”. Очите, които искахме да видим със собствените си очи!
Толкова изваяни и съвършено наподобяващи очи! Какво природно чудо! Бях изумена! И толкова щастлива, че не се отказахме и успяхме да стигнем до тук!
Колко високо бяха те. Почувствах се като прашинка, почти невидима частица от Вселената. Един природен феномен, а каква палитра от чувства се изливаше вътре в нас!
Още тогава си знаех, че удивлението няма да ме напусне за дълго. Днес, само мъничко съжалявам, че подобни родни забележителности често остават познати единствено на любителите на екстремните преживявания.
А всъщност,Проходна пещера е толкова леснодостъпно място, на което всеки обикновен турист може да се почувства екстремно, пък дори и само застанал под Очите.
Защо ли?!... Защото те гледат и виждат всичко! Почти като в Big Brother. Нали?!



ПОСЛЕДНИ КОМЕНТАРИ