Едва когато пристигнала в Сан Диего, именно там, Елизабет Гилбърт разбрала, че всичко се е променило. Напуснала дома си като авторка на сравнително успешен мемоар, излязъл година по-рано под заглавието "Eat, Pray, Love"("Яж, моли се и обичай"), разказ от първо лице, който съчетава пътепис, изповед и наръчник за самопомощ и проследява пътуванията й след развода до Италия, Индия и Индонезия. По време на турнето за представяне на изданието с меки корици, спомня си Гилбърт, тя говорела пред публики от "10, 15, 20 души".
Сега, на път за поредната си среща, тя видяла "хора, наредени по трима в опашка, виеща се през целия квартал". Гилбърт се объркала: "Казах на шофьора: "Какво става тази вечер в Сан Диего? Има ли някакъв концерт или представление?' А той каза, 'Не, те са дошли заради теб'."
В този момент "Яж, моли се и обичай", която тази седмица навършва 20 години от излизането си, вече не била онзи странен, дълбоко личен проект на Гилбърт,("Спомням си как си мислех, никой няма да иска да чете това, но въпреки това трябва да го направя"), а феномен, който щял да обиколи света. Книгата заживяла извън страниците си, в хотели, кафенета, спа центрове и по плажове, където легиони читатели тръгвали да търсят собствените си преобразяващи пътувания.
Разрешение да бъдеш човек
През 2019 г. Глория Касейро, родена в Португалия и живееща в Ню Джърси, майка на две пораснали деца, се развежда, след като те напуснали дома. Останала сама и току-що пенсионирана, тя казва, че отговорът какво да прави оттук нататък дошъл под формата на издание с меки корици на "Яж, моли се и обичай": "Реших, 'Знаеш ли какво? Сега ще отида на всички места, на които никога не съм била'." На 51 години тя предприела първата си самостоятелна ваканция, в Италия.
Тъкмо такива истории, а не милионите продадени копия или 200-те милиона долара приходи от филмовата екранизация от 2010 г., с Джулия Робъртс в ролята на Гилбърт и Хавиер Бардем като новата любов, която тя среща по време на път, превърнали "Яж, моли се и обичай" в сензация.
Гилбърт разказва, че приятелите й я наричат "човешко разрешително", човек, който сякаш е дал на цяло поколение жени уверението, че е нормално да пътуват просто заради самото пътуване.
"Има една стара блус песен, в която се казва: "Когато мъжът го завладее блусът, той се качва на влак и тръгва, когато жената я завладее блусът, тя свежда глава и плаче", казва Гилбърт. "И голяма част от това е, защото жените не можеха да се качат на влак и да тръгнат."
Когато книгата излязла през 2006 г., светът вече се поздравявал колко "лесно" било станало една жена да пътува сама за удоволствие, твърдение, което казва повече за старите ограничения, отколкото за някакъв грандиозен напредък. Едва сравнително отскоро много държави престанали да третират самостоятелните пътешественички като проблем за контрол, и вече не им отказвали хотелски стаи, ако са без мъж, нито кредитни карти, с които да плащат.
Глобализацията и все по-демократичният достъп до пътувания направили далечните дестинации по-достижими, а все по-умните мобилни устройства и Google Translate помогнали на хората да се ориентират, когато вече са на място.
Една дума се появявала отново и отново в разказите на жените за пътуванията им през онези години. Те подчертавали, че не става дума само за това да е по-социално приемливо една жена да пътува сама. Въпросът бил, че е по-безопасно. Пътешественичка можела да се движи сама в непознат квартал само с телефона си, без да разгръща хартиена карта, която да показва на всички, че не познава мястото. Можело да се изпрати съобщение до някого у дома веднага след кацането, вместо да се чака да се стигне до място със сателитен телефон.
"Фройд е прекарал много време в размисъл и анализ "какво искат жените?", казва Гилбърт. "И ето че, изглежда, искат една година да обикалят сами света, да ядат много пица, да се влюбят в красив бразилец, да имат приключение."
Много от жените, вдъхновени от "Яж, моли се и обичай" , вярвали, че шансът им за пътуване вече е отминал. Кариерата и семейството изчерпвали времето и енергията им, а отпуските отивали за обиколки на университети с децата или за посещения при роднини. Когато самостоятелното пътуване най-накрая станало реалистична възможност, те вече не искали да спят в общи стаи в хостели, но се чудели как иначе ще създадат приятелства и усещане за близост.
"В началото беше малко странно да пътувам сама", казва Касейро. Отначало й било неловко да се храни сама в ресторант и постоянно се питала дали хората няма да се тревожат заради нея. "Но всъщност беше радостно, и освобождаващо, и разкрепостяващо", добавя тя.
Думите, които се превърнаха в мантра и зов за свобода
Елизабет Лахиф, американка и наскоро завършила колеж, работела в Мексико в началото на 2000-те, когато някой й казал: "Ти правиш онова "Яж, моли се и обичай" нещо, нали?"
Озадачена, Лахиф открила книгата. "Когато я прочетох, всичко някак си се намести. И си казах, да, правя нещо страхотно. За мен книгата беше наистина успокояваща."
Историята на Лахиф, както и тази на Гилбърт, започнала с героиня, млада жена с кариера в Манхатън. Макар да била изпълнена с мечти да се премести в големия град и да успее, унижението и монотонността на първата й позиция в консултантска фирма я накарали да се запита дали е избрала правилния път.
Накрая тя напуснала работата си и заминала за Маршаловите острови, място, за което дотогава не била чувала, по краткосрочен договор.
Две десетилетия по-късно Лахиф живее в Душанбе, Таджикистан, и работи в сферата на международното развитие. И буквално, и преносно това е огромно разстояние от малкия град в северната част на щата Ню Йорк, където е израснала.
"Самостоятелното пътуване ти дава толкова много по отношение на това какво усещаш, че можеш да постигнеш", казва тя. "И мисля, че е най-близкото до свободата, което човек може да изпита, защото няма очаквания към теб."
Преди, по време или след пътуванията си книгата продължавала да отеква у читателите. Касейро все още пази първия си екземпляр, който е превърнала в нещо като албум, между страниците е сложила изсушени цветя и билетчета за влак, и е писала бележки в полетата. Текстът започнал като нейната пътна библия, а днес е сувенир.
Толкова много хора писали на Гилбърт за пътуванията си, подтикнати от "Яж, моли се и обичай, че издателят й ги събрал в книга: "Eat, Pray, Love made me do it: Life journeys inspired by the bestselling memoir."("Яж, моли се и обичай" ме накара да го направя: Житейски пътешествия, вдъхновени от бестселър мемоарите")
Днес идеята за "Яж, моли се и обичай" напълно е надхвърлила рамките на оригиналния мемоар. Гилбърт казва, че неотдавна една дама й разказала как е пътувала сам из Азия и в Тайланд срещнал друга жена, която също пътувала сама. "И тя я попитала, 'Какво правиш тук в Тайланд?'", разказва Гилбърт. "А жената отвърнала, 'Ами, правя си моето "Яж, моли се и обичай" нещо. Това е моята "Яж, моли се и обичай" година'.
Маркетинг към поколението "Яж, моли се и обичай"
Книгата неизбежно се превърнала и в маркетингов модел, защото се появяват нова вълна от бизнеси, които да отговорят на нуждите на новите пътешественици. Луксозни уелнес курорти рекламирали идеята, че човек може да дойде и да преживее медитация и духовно лечение, без да се налага да спи на пода, да се въздържа от алкохол или да дава обет за мълчание.
"Яж, моли се и обичай" станала ключова фраза, която собственици на спа центрове и хотели използвали, за да привличат нов тип клиенти.
Курорт в Бали, разбира се, не може да обещае, че там ще се влюбите в Хавиер Бардем, но може да продава Instagram профил, пълен със здравословни купички със зърнени храни и слаби жени, които правят йога в оризови полета.
За Саша Астиади, индонезийка, прекарала част от детството си в Бали, "Яж, моли се и обичай" било навсякъде, макар че тя все още не е чела книгата и не е гледала филма.
Тя казва, че било невъзможно да не се забележи какво преобразяване предизвикало книгата на острова, когато десетки хиляди туристи се изсипали там и харчели суми до петцифрени стойности за медитативни ритрийти, които местни хора като нея не можели да си позволят. Много местни, по думите й, започнали да се представят за лечители, за да печелят от множеството жени, дошли да търсят свое преживяване в стила на Гилбърт.
Бали, казва тя, "не е като във филмите. Има постоянни задръствания. Има език, който не разбираш. Има комари. Има толкова много бюрокрации."
Астиади се запалила по пътуванията, когато като тийнейджърка спечелила стипендия да учи в Съединените щати. След престоя си в малък град в Тексас тя бързо осъзнала, че образованието ще бъде нейният път да излезе от бедността и от Индонезия. Академичните й занимания я отвели от Китай до Унгария и Обединените арабски емирства. Днес тя е уеб разработчик и живее в Берлин.
Макар да е обиколила много места, придвижването й по света не било онова безпроблемно преживяване, което най-често прегръщат белите, западни почитатели на Гилбърт. Говори шест езика, но казва, че при пътуванията й я спират заради расово профилиране, докато белите туристи, които говорят само английски, минават през митниците без проблем.
Американският паспорт е сред най-силните в света, като притежателите му имат достъп до 179 държави и територии без виза или с виза при пристигане. Индонезия, от своя страна, е на 64-то място в годишната класация.
Често я профилират по време на пътувания заради цвета на кожата й. Тя трябва да има кратки посещенията в Индонезия, защото ако отсъства твърде дълго от Европа, рискува визата й да бъде отменена.
"Същевременно", добавя тя, "туристите, които идват в Бали, просто трябва да слязат от самолета и всичко е изчистено."
"Мисля, че моето духовно изцеление идва най-вече от това да преодолявам препятствия и трудности", казва тя.
Мемоарите на Гилбърт дали на читателите идеално щастлив край, когато тя се събрала с красивия бразилски бизнесмен, в когото се влюбила по пътя. Двамата се оженили и се установили в Съединените щати, но животът на Гилбърт се оказал по-различен.
12 години по-късно тя напуснала съпруга си заради най-добрата си приятелка Рейя, която починала от рак малко след това, преживяване, превърнало се в основа за друга, по-спорна книга.
"Постоянно напомням на хората, че написах "Яж, моли се и обичай", когато бях на 34. А това е доста млада възраст, за да си подредил целия си живот", казва тя. Докато историята на Джулия Робъртс като Лиз Гилбърт има финал, Лиз Гилбърт като Лиз Гилбърт продължава напред, честно и несъвършено.
И все пак първоначалната версия на Гилбърт продължава да насочва и да вдъхновява жени, които са искали да видят повече от света и да постигнат повече за самите себе си.
"Мисля, че историята на Елизабет Гилбърт много прилича на моята", казва Меридит Нг.
Днес тя живее в Нова Зеландия. Но пътят й към света започнал, както и книгата на Гилбърт, в Италия. "След като осъзнаеш, че извън Съединените щати има места, които са също толкова невероятни, нещо в теб се променя", казва Меридит.
Развила духовната си страна, посещавайки служби в църква в Нова Зеландия, където срещнала мъжа, който по-късно станал неин съпруг, успешна комбинация от моли се и обичай. Днес имат три дъщери, а най-голямата, в знак на почит към страната, запалила желанието й да изследва света, се казва Сиена.
"Никога няма да забравя лицето на майка ми, когато й казах, че искам да се сгодя за човек от другия край на света", казва Меридит. "Пребледня и каза, "А какво ще стане, когато имаш бебета?' Мисля, че тя беше много смела в онзи момент, като ми позволи да преследвам мечтата си и да замина."
Когато Меридит за първи път се преместила в чужбина, разчитала на пощенски картички и редки, скъпи международни обаждания, за да поддържа връзка със семейството си. Днес обаче могат да използват FaceTime и WhatsApp. И макар че напоследък тя пътува много по-малко за удоволствие, работата й като координатор за студенти, които идват от чужбина да учат в Нова Зеландия, означава, че всеки ден тя се връща към спомените за пътуването, и към усещането да си уплашен, сам и далеч от дома.
Когато момичетата й пораснат, се надява да им покаже филма "Яж, моли се и обичай" като вход към собствената си история, като отправна точка да говори за това как момиче от предградията на Вашингтон среща мъж от другата страна на света и накрая създава семейство.
Гилбърт казва, че първоначално се тревожела, че читателите й следват примера й прекалено буквално и създават "ритуализирана възстановка на книгата", при която "се опитваха да останат в същия квартал в Рим, да ядат същата пица, която аз ядох в Неапол, да намерят ашрама, в който бях в Индия, да пробват лечителите, при които отидох в Бали". По думите й тя се опитвала да насърчи хората да не възпроизвеждат едно към едно това, което тя е направила.
"Но някъде по пътя осъзнах", казва тя, "че можеш напълно вярно, стъпка по стъпка, да възпроизведеш моето пътуване, и пак ще получиш своето собствено пътуване." Личното преживяване на всеки от пицата, от лечението или от духовното пробуждане, казва Гилбърт, неизбежно щяло да бъде съвсем различно.
"И тогава си казах, правете каквото искате с него", казва Гилбърт. "Дори да се опитвате да бъдете мен, накрая пак ще се окажете вие."
Ако вярвате в правото си на обективна информация, подкрепете ни.
Вашето дарение от всякакъв размер и по всяко време означава много за нас.
Скъпи читатели,
Днес, повече от всякога, независимата журналистика има нужда от вас.В мисията си да предоставяме обективни, достоверни и навременни новини разчитаме на вашата подкрепа.
Ако вярвате в правото си на обективна информация, подкрепете ни.
;void(0);){kind=link}
;void(0);){kind=link}
;void(0);){kind=link}
;void(0);){kind=link}
;void(0);){kind=link}
;void(0);){kind=link}
;void(0);){kind=link}
;void(0);){kind=link}
;void(0);){kind=link}
;void(0);){kind=link}
;void(0);){kind=link}
;void(0);){kind=link}
;void(0);){kind=link}