В Западна Украйна, близо до село Стрилковци, се намира огромна пещера, наречена Свещеническа пещера, известна на местно ниво като "Пещерата на сините езера". Тя се простира на повече от 140 км, което я прави една от най-дългите пещерни системи в света. С един-единствен вход и проходи, виещи се дълбоко под повърхността, пещерата не е лесна за достигане или навигация.
Открита през 1940 г., Пещерата на свещеника е част от огромна мрежа от подземни тунели, издълбани в меката гипсова скала в продължение на хиляди години. Но тя не е интересна само от геоложка гледна точка - има и историческо значение, макар че това стана известно едва преди около 20 години.
По време на Втората световна война тази скрита и труднодостъпна пещера се превръща в скривалище за еврейските семейства, бягащи от нацистката окупация. В продължение на повече от 500 дни 38 души - от бебета до баби и дядовци - живеят изцяло под земята, далеч от слънчева светлина, безопасност и каквато и да е сигурност за бъдещето.
Тези семейства първо се опитват да се скрият в близката пещера Вертеба. След като са открити там, те се преместват в Пещерата на свещеника по-отдалечена и по-малко известна пещера. Но животът в нея бил изключително труден. Прекарвали по-голямата част от времето си в пълен мрак, като всеки ден запалвали свещи само за кратко, за да приготвят храна.
По думите на един от оцелелите те дори не помнели как изглежда слънцето. Едно от малките момиченца, Пепкала Блицер, помолило майка си да изгаси "ярката свещ", когато най-накрая излязло навън. Тя говорела за слънцето.
Храната била постоянна грижа. По един човек от всяко семейство се измъквал веднъж месечно, за да търси провизии. Живеели предимно с бульон и картофи. Дървата за огрев били рядкост и всичко трябвало да се прави с най-голямо внимание,за да не бъде разкрито местоположението им. Дори нещо толкова просто като приготвянето на супа изисквало планиране, за да не се задушат или да не привлекат внимание.
Условията били изключително тежки. Оцелелите си спомнят за студа, влагата и тишината. "Просто лежахме там в студа и чакахме да умрем", разказва по-късно една жена пред изследовател. Захвърлили обувките си, като използвали босите си крака, за да си проправят път през тъмнината, като опипват стените и пода. Пещерата предлагала обаче някои неочаквани удобства- най-вече естествен източник на подземна вода, която била толкова чиста, че им помагала да запазят живота си.
Те остават скрити до април 1944 г., когато получават съобщение в бутилка, оставена близо до входа: "Германците вече са си тръгнали". Тя била поставена там от украински фермер, който им помогнал. Когато се появили, жителите на града били шокирани от това колко бледи и болнави изглеждали. Отначало много от тях не можели да се хранят правилно. Едно дете развило скорбут поради липса на витамини. Въпреки това всички 38 души се измъкнали живи.
Историята им можела да остане погребана, ако не бил Крис Никола, нюйоркски полицай и любител изследовател на пещери. Докато проучвал Пещерата на свещеника през 1993 г., той открил малки предмети - обувки, прибори, копчета, които подсказвали, че някой е живял там. Местните жители споделят смътни истории за евреи, които са се крили в пещерите по време на войната, но никой не знае много. Никола прекарва следващото десетилетие в издирване на оцелели. Оказва се, че някои от тях живеят само на няколко километра от него в Куинс. Една от тях е Дороти Райбел Карпф.
Дороти е на 11 години, когато излиза от пещерата заедно с майка си, братята и сестра си. Баща ѝ бил отвлечен по-рано и тя никога повече не го видяла. В продължение на десетилетия тя пази историята за себе си. Но когато Никола започнал да сглобява нещата, семейството ѝ осъзнало значението им. През 2006 г. някои от тях дори се връщат в пещерата заедно с Никола. Пълзейки през тесни тунели и пълен мрак, те от първа ръка усещат какво са преживели техните роднини.
Не всички в околните села подкрепят семействата. Докато някои им продавали храна или оставяли запаси, други се опитвали да ги предадат, а след войната поне един оцелял според сведенията бил убит от жители на града, които се страхували, че ще искат да си върнат домовете или вещите.
След войната повечето от оцелелите се озовават в Северна Америка. Семейството на Дороти прекарва години в лагери за разселени. Някои от тях се преместват в Канада, а други намират нов живот в Израел или някъде из Съединените щати. Нейният син, Лен Карпф, казва, че само благодарение на проучванията на Никола и неговата упоритост са започнали да събират по-пълна информация за това, което техните роднини са преживели.
Никола помага за създаването на документален филм, озаглавен "Няма място на Земята", режисиран от Джанет Тобиас и награждаваният фотограф Кристофър Бошамп. Във филма част от оцелелите разказват какво се е случило в Пещерата на свещеника. Никола е и съавтор на книга, предназначена за по-младите читатели, надявайки се историята да достигне до бъдещите поколения.
Дори и с всички известни вече подробности, все още е трудно да се проумее как 38 души са живели в пълен мрак в продължение на повече от година - оцелявайки с каквато храна успеят да намерят, затаявайки дъх всеки път, когато някой излезе от пещерата, и никога не са знаели дали ще преживеят следващия ден.
Пещерата е обитавана от над 6 000 години. Благодарение на разкопките, започнали още през 1829 г., тя се оказва важен източник на знания за праисторическата култура Кукутени-Триполие, която обхваща голяма част от Източна Европа още през седмото хилядолетие пр.н.е. Тъй като тя не е от най-приветливите пещери, спелеологът Сохатски, който от 1996 г. провежда разкопки на обекта с помощта на учени от цял свят предполага, че през хилядолетията тя е служила главно за укритие.
Днес пещерата е известен археологически обект и съдържа собствен малък музей, който представя изложба за живота на оцелелите, придружена от артефакти, в една от галериите, където са живели.
По онова, за да влязат в пещерата, бегълците е трябвало да се промъкнат по гръб през тесния й отвор. Първоначално използвали въжета, когато се придвижвали из огромната система от тунели на пещерата, за да не се изгубят, но постепенно се научили да се ориентират. Изработили дървени легла и маси, в опит да създадат уют.
Един зъботехник дори си е направил импровизирана лаборатория в пещерата. Първоначално светлината била осигурена от свещи, но те не издържали дълго. След това обитателите си осигурявали светлина с помощта на малки бутилки, пълни с керосин. Променили и ритъма си - спели през деня и били активни през нощта и всеки се опитвал да се приспособи към пещерния живот, както може.
"Някога хората са вярвали, че в тунелите на пещерата живеят духове и призраци. Ние видяхме, че тук няма такива. Дяволите и злите духове бяха навън, а не в пещерата", споделя един от оцелелите.
Ако вярвате в правото си на обективна информация, подкрепете ни.
Вашето дарение от всякакъв размер и по всяко време означава много за нас.
Скъпи читатели,
Днес, повече от всякога, независимата журналистика има нужда от вас.В мисията си да предоставяме обективни, достоверни и навременни новини разчитаме на вашата подкрепа.
Ако вярвате в правото си на обективна информация, подкрепете ни.
;void(0);){kind=link}
;void(0);){kind=link}
;void(0);){kind=link}
;void(0);){kind=link}
;void(0);){kind=link}
;void(0);){kind=link}
;void(0);){kind=link}
;void(0);){kind=link}
;void(0);){kind=link}
;void(0);){kind=link}
;void(0);){kind=link}
;void(0);){kind=link}
;void(0);){kind=link}