До плажа се стига по малък път, около който – също както у нас преди 2-3 десетилетия, се продават домати от градините на хората, надуваеми неща за плажа, има капанчета. Последният участък от кратката дистанция е гора, между чиито дървета са опънати хоругви с наименованията на заведения. Веднага след леса, човек попада на дюните край безкраен златен плаж с мек пясък. Човек просто спира колата си, както беше навремето и при нас, даже може да не я заключва. Няма паркинги и такси, както няма, ако използвате чадъри и шезлонги пред няколкото капанчета на ивицата, която изглежда като да е безкрайна.
Просто си вземате нещо за пиене или хапване, което би ви струвало нещо като евро или две, и си почивате цял ден. Има, естествено, възможност да се настаните на самия пясък. А чат – пат наминават огромни колички, на които местните амбулантни търговци са накачулили всичко, което би могло да се продаде на един плажуващ. За съжаление, местните планират малки комплекси наблизо, но застрояването просто не съществува, ако сравняваме със съседния Дуръс или Дуреш, както албанците наричат някога българския Драч.
Трябва да се знае съществената разлика. На Лазлит Бей ходят младите хора от Тирана, които са интелигентни, говорят италиански и английски, освен родния си език. Няма силикони и химически мускули на плажа. Контрастът е много голям със съседния Дуръс, където пък е любимото място на косоварите, идващи на море в страната, която считат за своя майка. Много от тях са мутроподобни, с хипертрофирани бицепси, остригани глави и лоши погледи, дори когато се забавляват.