Шестима туристи, "въоръжени" с каски и тежки комбинезони, седят, натъпкани в тясна минна шахта, където има място едва да коленичат. Местният екскурзовод изважда запалка за еднократна употреба, запалва с нея яркозелен фитил и спокойно насочва всички назад. "Всеки момент", казва той...Миг по-късно през тунела преминава мощна ударна вълна, последвана от облак прах.
Той току-що е задействал динамит, купен на местния пазар по-рано същия ден от един от туристите - струва 13 боливиано (малко под 2 долара). Боливийският миньорски град Потоси е единственото място в света, където гражданите могат законно да продават и купуват динамит.
"За миньорите най-необходимото нещо е динамитът", казва пред CNN Джони Кондори, екскурзовод в мината в Потоси. "Ако не знаеш как да боравиш с него, той е опасен." Но за опитните миньори той значително ускорява скоростта, с която могат да добиват минерали.
Многовековната мрежа от мини на Потоси е обширна. Миньорите тичат нагоре-надолу по дълги и тесни проходи, бутайки колички, пълни с раздробени скали, по износени железопътни релси - това е сцена, напомняща на "Индиана Джоунс и храмът на обречените" или на златната мина на Уорио в Mario Kart.
Потоси се намира на над 4000 метра над морското равнище, което го прави един от най-високо разположените градове в света. Тесните му улички и червените керемидени покриви и мазилки на сградите подсказват за испанското колониално минало.
Голяма част от добива на полезни изкопаеми се извършва в съседната червена планина "Cerro Rico" (буквално "Богата планина" на английски език) - наречена така заради огромното богатство, което някога е донесла на града. Днес "Потоси се смята за един от най-бедните региони в цяла Боливия", казва Хулио Вера Аярачи, друг местен екскурзовод.
Сребърната легенда на Cerro Rico
Легендата разказва, че богатите сребърни залежи на Cerro Rico са открити за първи път от Диего Гуалпа, местен андски златотърсач, който се натъква на тях през 1545 г. "Тайната се разчува. Не можеш да скриеш подобна новина", казва Крис Лейн, професор по хуманитарни науки в университета "Тулейн" в Ню Орлиънс и автор на книгата "Потоси: Сребърният град, който промени света".
Не след дълго испанските колонизатори, които са пристигнали в региона само няколко години преди това, научават за откритието и започват да експлоатират изобилието от сребро в планината.
"Много бързо тя се превръща в кошмар", казва Лейн. "Това е място, в което няма закони, място на непосилен принудителен труд. Местното население е било задължено да работи за испанския крал и да произвежда материални дарове за него, в рамките на система, която е била "много близка до поробването", добавя той.
Започват да пристигат богати търговци от цял свят, за да изградят инфраструктура и да печелят от мините. С усъвършенстването на техниката условията се влошават още повече - казва Лейн. Например в процеса на рафиниране е въведен живак, който се отделя в околната среда и води до смъртта на много хора. Cerro Rico става известна като "Планината, която яде хора" - име, което се запазва сред миньорите и до днес.
Скоро Потоси се разраства до четвъртия по големина град в християнския свят, като към края на XVI в. населението му надхвърля 200 000 души. Смята се, че по онова време той е доставял 60% от среброто в света, финансирайки Испанската империя и други династии по света.
"Среброто пресича границите по начин, по който бронзовата или медната монета не биха могли", казва Лейн. Относителната му рядкост му придава стойност и "хората започват да очакват, че среброто от Потоси е надеждно", казва той.
С течение на времето обаче привидно безкрайните запаси от сребро започват да се изчерпват. По времето, когато Боливия обявява независимостта си през 1825 г., почти цялото сребро вече е добито и Потоси се превръща просто в "черупка" на предишното си аз.
Макар че добивът продължава и днес, голяма част от него е за по-евтини минерали като калай и цинк. Стотици километри минни шахти са направили планината нестабилна - в резултат на това в момента е "най-опасният период, на който мините са били свидетели", казва Лейн.
Поклонение на дявола
Въпреки това "минното дело не се е променило много", казва Оскар Торес Вилапума, друг местен екскурзовод. Миньорите в Потоси продължават да се молят на същите богове, да спазват същите ритуали и да умират от същите респираторни заболявания, както техните предци преди векове.
Всеки вход на минна шахта в Потоси е обозначен с рогато, подобно на дяволче чучело - известно на местните като "El Tío" (чичото). Обикновено El Tío е червен, украсен с цветни панделки около врата си и често е изобразяван с голям, изправен пенис: символ на плодородието.
"Ние сме много политеистични, вярваме в различни богове", казва Кондори. Макар че много от коренните жители на Андите се покланят на християнския Бог, въведен от испанските им колонизатори, повечето почитат и Пачамама - или Майката Земя - женско божество на инките.
Естествено, "трябва да има някаква подземна мъжка фигура, която да защитава Пачамама от прекомерна експлоатация", казва Лейн, давайки един възможен произход на El Tío . Вместо това Вилапума предполага, че фигурата е въведена от колонизаторите, за да сплашват местните работници, "но днес той е този, който ни дава богатство", казва той.
Днес статуите на El Tío са осеяни с листа от кока, угарки от цигари, празни кутии от бира и бутилки от спиртни напитки: дарове от миньори и туристи, за да им осигури безопасно преминаване през мината и да ги възнагради с изобилие от минерали. Местните жители принасят в жертва лами и мажат входа на мината с кръвта на животните с надеждата да утолят жаждата за кръв на El Tío.
Ежедневният живот
Смята се, че средната продължителност на живота на боливийските миньори е едва 40 години.
Често срещаните ранни смъртни случаи са резултат от злополуките в мините и силикозата - хронично белодробно заболяване, причинено от вдишването на силициев диоксид - "по същество смляно стъкло", казва Лейн.
Законовата минимална възраст за работа в Боливия е 14 години, но вратичките означават, че децата често могат да работят от много по-малки. Някои доклади сочат, че в боливийските мини все още работят деца на шестгодишна възраст.
"В това пространство на очевиден ужас обаче откриваш другарство, творчество... от това място излиза музика, интересна поезия, култура", казва Лейн.
Всяка година между февруари и март в Потоси се провежда оживен "миньорски карнавал", който привлича огромен брой туристи. Традицията повелява миньорите да се обличат в работното си облекло и да танцуват из града, пиейки бира и държейки кукли на El Tío. Местните жени, известни като Cholitas, носят обемни, цветни рокли и изпълняват сложни хореографии под звуците на духови оркестри.
След празника много от туристите се връщат в столицата на Боливия Ла Пас по същия неравен маршрут с нощен автобус, който ги е довел до Потоси. Миньорите и техните семейства обаче остават, за да се върнат към бруталното си всекидневие.
;void(0);){kind=link}
;void(0);){kind=link}
;void(0);){kind=link}
;void(0);){kind=link}
;void(0);){kind=link}
;void(0);){kind=link}
;void(0);){kind=link}
;void(0);){kind=link}
;void(0);){kind=link}
;void(0);){kind=link}
;void(0);){kind=link}
;void(0);){kind=link}
;void(0);){kind=link}