Забраненият град в Китай е останал в историята като едно от най-влиятелните места в света, пише CNN. През 1420 г. Европа е имала по-сериозни занимания като 100-годишната война, откриването на Америка и други главоболия, докато китайската династия Минг и императора са се ориентирали към преместване в центъра на Пекин. Именно Забраненият град ще диктува законите на империята.
Владетелят остава защитен от огромните стени и впечатляваща охрана. Известно е, че Забраненият град има редица тайници, които трябвало да доставят необходимата защита при евентуална атака. Името на тази територия не е случайно, обикновеният китаец нямал право дори да припарва до стените.
Последният император, който някога е използвал Забранения град, трябва да го напусне през 1924 г. Едва тогава започват посещенията на обикновените хора, слушали най-различни легенди през целия си живот. През следващите години не остава кътче, което да не е изследвано и открито. Забраненият град проговаря, но има една тема, която все още не може да бъде затворена: какво са консумирали императорите?
Десетилетия след падането на Китайската империя, повечето историци се потапят в историята, за да търсят отговора на този въпрос. Империята е била една от най-силните и най-добрите, следователно се раждат дръзки легенди, които архивите трябва да разбият.
Жао Ронггуанг е историк, който се интересува от импераската кухня и към този момент е един от последните хора, които могат да дадат по-точен отговор. Преди всичката запазена информация да отиде в архивите, Жао е имал възможност да се запознае с нея, да я изследва и едва тогава да я предаде. Това е човекът, който слага край на всички спекулации.
Жао започва своята работа, когато Китай тръгва напред и започва да налага нови трендове. Западните поп банди започват да си проправят път към сцената, модата се променя с бързи темпове и животът приема нов облик. Разсейващите промени могат да повлияят на мнозина, но историкът има една много сериозна мисия.
Основният проблем е, че архивите запечатват информация от близо 5 века и въпреки щателното описание на всички действия, храната остава на заден план.
Жао не се отказва и всяко лято е в историческия архив на Китай. За да намери отговора, трябва да проследи историята от строителството на Забранения град до последните му дни, когато е бил дом на последния владетел. След близо 40 години в изследвания, този човек може да отговори на света.
Император Канси от Манджур династия Цин поема целия контрол на Китай през 1644 г. Императорското семейство Минг е прогонено, за да дойде относителния мир. С него се прокарват и първите промени в менюто на Забранения град.
Династията Цин започва да консумира традиционни номадски манджурски ястия. В средата на управлението на Канси, кралските диети започват да се разглеждат много по-сериозно.
В кухнята се сервират тигрови тестиси, а причината е, че китайците са вярвали в различни методи за повишаването на либидото. Канси най-вероятно ги е обожавал, след като архивите посочват, че е уловил около 60 тигъра през живота си. Освен тестиси, владетелят е обръщал много внимание и на гребените на петли със същия ефект. След стабилизирането на империята, Канси се насочва повече към етнически хански ястия като яхния от патешки воденички.
Император Циенлун започва по-щателно записване на кулинарната еволюция на Забранения град. За неговите 61 години на трона (1735-1796) ще има подробен архив на храната. Благодарение на хартията, архивът значително се разраства и една изложба в Хонконг дори показва пълния набор от ежедневни ритуали на императора.
Ролята на Забранения град е да бъде институция и ясно да показва, че културата на хранене е вид статус в обществото. Тя подчертава силата и авторитета, а вкусът на дадена фамилия показва произхода.
В музея в Хонконг може да се открие набор от имперски прибори и посуда. Тук е запазен обемист сребърен чайник за мляко, който датира от XVIII и XIX век. Сред експонатите присъства и кана за вино с релефи на облак и дракон, а към него има и изящна стъклена купа със златни нишки. Династията Цин е била особен почитател на млечен чай. Процесът за приготвяне на чай също е интересен - чаените тухли се счупват във вряща вода, после се добавя мляко, масло и щипка сол. Под чаени тухли е редно да си представяме пресовани билки с формата на тухла, а не строителна такава.
Чаените листа се филтрират и едва тогава течността се изсипва във въпросния сребърен чайник. Чаят с осолено мляко подчертава манджурските корени на кралския двор. Архивите посочват, че когато император Циенлун е пътувал до днешнен Ханджоу и Шанхай, попълва антуража си с майстор на чай, който да разполага с мляко от Монголия, за да приготвя специалната напитка. Монголското мляко не е някаква особена рецепта, а просто мляко на кобила, използвано от Чингис кхан за обезпечаване на войниците по време на огромната си военна кампания.
Архивите посочват, че през зимните месеци винаги се консумира топла вечеря. И до днес има историци, които не могат да се доберат до пълния архив от документи, за да потвърдят какво точно представлява топлата вечеря. За съжаление така е посочвана в архивите. Джао работи върху издаването на книга, в която смята да покаже всички рецепти и информация за императорската кухня. Негови открития посочват, че императорът получавал менюто за следващия ден на вечеря и трябва да го одобри.
Цеинлун е започнал да прави промените и освен манджурски ястия, разширява предпочитанията с традиционни азиатския ястия като печени сърни и фазани. Историкът открива някои дефиниции на корените на тогавашния император - северняшките предпочитания обяснява и избора на плато от опашката на елен. Сред тези предпочитания се откриват и пържени пролетни бамбукови кнедли със свинско месо, супа от птичи гнезда с каменна захар и други. Джао е успял да открие, че супата от птичи гнезда на лястовица е била смятана от императора за питателна и полезна.
Император Циенлун е имал странен режим, поне по днешното разбиране. Закуската е била около 6 часа сутринта, а вечерята е била около 2 часа следобед. Със събуждането си около 4 часа сутринта, той е консумирал поне една супа от птиче гнездо. Вечерта консумира между 8 и 10 малки ястия, които обаче не се смятат за вечеря. Историята посочва, че този император е трябвало да бъде нахранен добре и да се наспива.
Музеят в Хонконг твърди, че императорът не е бил особен почитател на големите маси или лъскавите вечери. Владетелят често е вечерял сам и не е искал допълнителна компания. Повечето императори израстват в дисциплинирана среда, а диетата им е насочена към здравето, а не към преяждането.
Последният етап от имперската кулинария идва с помощта на императрица Сиксий, която е бивша кралска наложница. Тя управлява около 50 години Китай в безмилостна хватка и често не се говори за нея с най-добри чувства. Тя е причината за раждане на едно от големите недоразумения в китайската кухня. Китай е икономически изолиран през 1949 г. след победата на комунистическия режим. През 50-те години на миналия век се ражда така наречения "Манчу-Хан" банкет. Неговият произход е извън портите на Забранения град и дълго време е почитан от незнание.
На първия китайски панаир за внос и износ в Гуадчжоу няма много посетители. Повечето гости са предимно японски бизнесмени, които търсят начин да разраснат своите пазари. Домакините правят един особен и богат банкет, обсипвайки масите с най-различни традиционни японски ястия. Тъй като никой не знае какво се случва и защо масите са толкова богато заредени, главният готвач и всички негови подчинени са заявили, че това е "Манчу-Хан".
Японците се прибират и започват да популяризират традицията, пресъздавайки ястия, които нямат нищо общо с императрицата и Забранения град. Илюзията продължава с изпращането на японски гастрономи, които да изучават и изследват менюто на Китайската империя. Меню, което никога не е съществувало.
Ресторантьорите в Хонконг грабват идеята и започват да печелят богато. Манчу-Хан става сензация, в която всички вярват. Отрупаната маса бързо се преписва на китайския император и се твърди, че точно той е консумирал повече от 108 ястия в рамките на два дни. Китайците, осъзнавайки, че това е златна идея, следват стъпките на илюзията, а и в тяхна защита можем да сме категорични, че мнозина дори не са имали представа какво се е готвило в Забранения град, все пак архивите не са били достъпни до тях. През следващите години в менюто винаги има опция за банкет "Манчу-Хан".
Императрицата наистина се е хранила добре, но 108 ястия са били далече от човешките възможности за консумация. Жао посочва, че владетелката е повишила броя на ястия, но от 23 предложения, те са станали между 25-28 ястия за специални случаи. Единственият банкет, който е даван в Забранения град, е този за мир.
В менюто са включени печени меса, птичи гнезда и морски дарове. Историкът е категоричен, че това е бил най-богатият и питателен период на Китайската империя, но само толкова. Легендата за 108 ястия е била родена на китайски панаир и всички са повярвали, поради простата причина, че тайните са били дълбоко запечатани в архива на една отстъпваща империя.
Наложеният "Манчу-Хан" е просто добра комерсиална идея, която често работи в ущърб на китайската култура.
;void(0);){kind=link}
;void(0);){kind=link}
;void(0);){kind=link}
;void(0);){kind=link}
;void(0);){kind=link}
;void(0);){kind=link}
;void(0);){kind=link}
;void(0);){kind=link}
;void(0);){kind=link}
;void(0);){kind=link}
;void(0);){kind=link}
;void(0);){kind=link}
;void(0);){kind=link}