Есента е най-подходящото време да си припомните колко всъщност е хубаво Искърското дефиле или пък да го видите за пръв път. В един от последните слънчеви уикенди реших да измина, по мое мнение, най-живописните 67 км в цялата ни страна. Да, точно толкова е разстоянието от Нови Искър до село Лютиброд, маршрут, по който на всеки метър има забележителност...
Първата задължителна спирка е село Бов. Забелязах, че на табелата на входа му някой с маркер е дописал (лю)Бов. Честно казано ми се стори симпатична тази идея, защото напълно хармонира с моите емоции. Бов наистина е любов. При това от пръв поглед.
Този път решихме да изминем пътя до панорамната площадка на селото пеш, но за онези, които нямат достатъчно време или пък не са по стръмните терени, е възможно да се достигне до нея и с автомобил по асфалтов път. Можете да паркирате буквално на метри от беседката и дървената пътека, отвеждаща право в сърцето на Искърското дефиле. Обичайно горе е доста ветровито, затова се облечете добре, ако планирате да поостанете повече от един миг. Панорамната площадка е обозначена на картата и навигацията ще ви отведе до нея безпогрешно.
Понякога има стълпотворение от хора и се чака ред за снимка, предвид популярността, което мястото набра в социалните мрежи напоследък, но пък всички пазят вече сътвореното и са там само за да се любуват. Стъпиш ли веднъж на дървената пътека, осъзнаваш каква нищожна прашинка си. Пред теб Стара планина, под теб - буйните води на Искър.
За да се случи тази картина и да можем да й се възхищаваме днес, са минали хилядолетия, в които реката е дълбала в дебрите на планината и е създала толкова невероятни и причудливи скални форми. Покрай площадката преминава и ЖП линията, построена през 1889 г., а шумът от влаковете отеква някъде там, в прегръдките на Балкана...За пореден път се убеждавам, че есента край Искър е по-пъстра от всякъде другаде, но бързо трябваше да отстъпя гледката, от която исках още за себе си, за да може и другите туристи да й се порадват.
След Бов поехме към Лакатнишките скали. Разстоянието е кратко - около 14 км, в които пейзажите се нижат един след друг. Автомобилът си можете да оставите до заведението "Пещерата", но имайте предвид, че често паркингът е пълен и е добре да сте там по-рано от другите.
Точно от ресторанта започва и маршрутът, който аз ви препоръчвам, за да стигнете до върха на скалите и да погледнете дефилето отвисоко. Преходът е сравнително лек, стръмно е само в началото. Отнема по около час в посока, а крайната точка е панорамата от Паметник Септемврийци 1923.
Ако не разполагате с толкова време, Лакатнишките скали са красиви не само от птичи поглед. Даже от ниското у мен будят още по-голямо страхопочитание. Всъщност, височината им на места е до 250 метра и формите им са наистина чудати. Пирамиди, кули, пещери, какво ли не...Легендите за името на Лакатнишките скали са много и все интересни. Местните хора от село Миланово ни разказаха, че се наричали така заради завоя, който реката прави край тях, приличащ на сгънат лакът.
Ако си мислите, че Искърското дефиле няма с какво още да ви изненада, е, продължете по тези 67 километра и ще видите...Нашата следваща отбивка бе паметникът "Дядо Йоцо гледа", посветен на героя на Иван Вазов от едноименния разказ.
Той се намира на 10 км от Лакатнишките скали в посока Мездра. Представях си го по-висок, но се оказа, че е едва 5 метра. Въпреки това мястото притежава особена енергия. До паметника има заведение и просторен паркинг. Наоколо са изградени градинки и китни алеи, по които да стигнете точно до него, както и панорамна беседка.
Бидейки там, за пореден път разбрах защо Врачанският Балкан така пламенно е вдъхновявал Иван Вазов...Колкото и да го гледаш, никога не ти стига! В комплекса "Дядо Йоцо" останахме за обяд и с нови сили поехме към следващата спирка, може би най-невероятна от всички до тук.
Черепишкият манастир за мен е истински специално място. Посетила съм почти всички манастири в България, малки и големи, знайни и незнайни, но тук се чувствам най-омиротворена. Не знам дали е заради природата, заради въздуха или заради историята му, но вярвам, че всеки го усеща със сърцето си.
Построен за пръв път по времето на цар Иван Шишман, а после многократно разрушаван, Черепишкият манастир продължава да краси бреговете на Искър. Съществува легенда, според която името на манастира идва от костите на загиналите войници след битката в края на XIV в. между цар Иван Шишман и османските нашественици. Всъщност, още щом влезете, в кулата вдясно се съхраняват костите на някои от четниците на Христо Ботев.
От гледката те побиват тръпки, но и дава много храна за размисъл. На територията на самата обител има множество помещения. До някои не се допускат туристи, други са заведения, прелюбопитен е обаче кътът, посветен на народния поет Иван Вазов, който на това място се е вдъхновявал за много от своите творби, сред които "Дядо Йоцо гледа" и "Една българка". По стените на някои от постройките са рамкирани и закачени значими негови творби.
След като разгледате манастира отвътре, не си тръгвайте без да сте го видели и отвисоко. За да стигнете до панорамата, поемете по пътя към Мездра. Веднага след първия тунел има разширение на шосето, където да паркирате. Там е и указателната табела за екопътеката "Посечен камък".
Поемете по нея и след точно 1 минута ходене пред вас ще се разкрие гледка, която ще помните дълго. Ако желаете, можете да останете за пикник на пейките там. Ако разполагате с още време, можете и да обходите цялата пътека. Искърското дефиле е удивително място в каменната гръд на Стара планина и ще чакам следващата есен, за да се върна отново и да видя всичко, което този път не успях.