Докато гледате пустите пясъчни дюни, разположени между Тихия океан и тихото градче Гуадалупе, Калифорния, вероятно ще ви бъде трудно да си представите, че за няколко кратки седмици през 1923 г. този район е гъмжал от хиляди актьори, членове на екипа и животни, участващи в една от най-епичните продукции на ерата на нямото кино. Въпреки това, нито снимките на филма, нито дори самият филм носят известност на това градче от едва 1,3 кв. мили в окръг Санта Барбара. И това по-скоро е свързано с онова, което е останало точно под повърхността през последните 100 години.

Снимка: iStock by Getty Images

Не е неоправдано да се мисли, че това сравнително изолирано място по крайбрежието на Централна Калифорния може да прилича на Древен Египет или поне на обобщените западни представи за него. Въпреки че тук често е студено и мъгливо, можете да си представите Гуадалупе като Гиза в горещ, слънчев ден с кервани от покрити с пискюли камили, които си проправят път през пустошта, дългите им сенки се простират по пясъците, а отвъд хоризонта се виждат пирамидите.

Снимка: Getty Images

Легендарният режисьор Сесил Б. Демил, който използва района, официално известен като дюните Guadalupe-Nipomo , за място на снимките на своя ням епос от 1923 г. "Десетте Божи заповеди", е мислил точно така. Макар че повече от 30 години по-късно той прави друга, по-известна, "говореща" версия на историята, именно останките от тази първа версия пленяват въображението на археолозите, киноманите и просто любопитните.

В Гуадалупе се намира малък, но завладяващ музей, който разказва историята на заснемането на филма и последиците от него. Тук можете да научите, че прочутият режисьор, известен със своите свръхмодерни продукции, първоначално е планирал да заснеме библейската история на място в Египет. Но когато шефовете на студията отхвърлят скъпата идея, Демил решава да пресъздаде страната на това малко парче от крайбрежието. По онова време земята е собственост на компанията Union Sugar и е отдадена под наем на Демил за 10 долара с уговорката, че след приключване на продукцията той ще остави дюните точно такива, каквито ги е намерил.

След като мястото е определено, Демил започва да изгражда декори, считани за необикновени за времето си, като привлича таланта на французина Пол Ириб, илюстратор и дизайнер, известен като майстор на стила Ар Деко(Арт Деко). Основният декор на Ириб е огромен египетски храм, но той си позволява някои исторически волности, като съчетава египетски мотиви с елегантна естетика от 20-те години на миналия век. Висока приблизително 36 м и широка 219 м, структурата е заобиколена от 21 гипсови сфинкса, за които се смята, че тежат по няколкостотин килограма. По онова време "Градът на фараона", както е известна снимачната площадка, е най-големият филмов декор, строен някога.

Освен снимачната площадка, Демил създава и Camp DeMille - палатков лагер за актьорите и екипа. "Лагерът беше невероятен", отбелязва Карол Шрьодер, екскурзовод на музея в Dunes Center. В лагера има улични табели и денонощна столова. Тъй като снимките се провеждат по време на Сухия режим, някои от 3500-те актьори и членове на екипа от време на време "заемат" от 200-те камили на филма, за да отидат в града, където посещават местните барове.

Снимка: Dunes Center

Когато продукцията приключва, Демил се сблъсква с проблема как да изпълни обещанието си "да не оставя следи", дадено на Union Sugar. Въпреки че някои от декорите и реквизитите са откраднати от местните жители, за да бъдат използвани като украшения в дворовете и градините, или други (две глави на сфинксове се озовават на близкото игрище за голф, а колесницата се смята, че по някакъв начин е попаднала в един вече несъществуващ магазин за авточасти в града), храмът и много от сфинксовете все още са останали, заедно с други реквизити. Прекалено големи и скъпи, за да се върнат в Лос Анджелис, и твърде ценни, за да се оставят за кражба от конкурентни режисьори, легендата разказва, че режисьорът просто наредил всички останки от събитието да бъдат заровени в пясъка. Там те остават непокътнати до 80-те години на 20 век, когато двойка аматьори започват одисея, почти толкова колосална, колкото и самите "Десет Божи заповеди".

Снимка: Dunes Center

През септември 1982 г. Питър Броснан е американски писател и режисьор на свободна практика, чието творчество и в двете дисциплини наскоро е било унищожено при пожар в къщата. Спасявайки се от пожара, той се мести в дома на приятеля си, колега режисьор и почитател на Демил, Брус Кардозо. Една вечер Кардозо споделя с Броснан кратък, донякъде дързък пасаж от автобиографията на Демил от 1959 г., в който режисьорът загадъчно потвърждава "погребението". Разделът от книгата гласи: "Ако след 1000 години се случи археолозите да копаят под пясъците на Гуадалупе, надявам се, че няма да побързат да отпечатат удивителната новина, че египетската цивилизация... се е простирала чак до Тихоокеанското крайбрежие на Северна Америка... Сфинксовете, които ще намерят, са били погребани там, когато ние сме приключили с тях."

Броснан, самоопределящ се като "обсебващ лунатик" без предишен археологически опит, се вдъхновява да започне това, което се превръща в десетилетно търсене на погребания град - приключение, което в крайна сметка описва в документалния филм "Изгубеният град на Сесил Б. Демил".

Не след дълго намират първия си артефакт - част от дизайна на коня от сградата на храма. "Бяхме там в една студена, мъглива сутрин и от пясъка стърчеше парче мазилка", спомня си Броснан. "Започнахме да го разкриваме и накрая, чакайте малко - това е очна ябълка! И ние се отдръпнахме и... това е кон! Един от нас беше донесъл книга със снимка на целия снимачен сет и това беше този кон".

За това първо откритие Броснан казва пред BBC: "Беше вълшебно! Беше вълнуващо! Шлиман, който открива Троя, не би могъл да бъде по-развълнуван от нас."

Осъзнавайки какъв чудесен документален филм би се получил от тази история, Броснан започва да интервюира оцелелите членове на екипа и актьорите и не след дълго към него се присъединява малка армия от доброволци, които искат да помогнат за разкопките на обекта. В стремежа си да проведе по-официални разкопки, той подава молба за разрешение в град Санта Барбара. Това, което следва е 30-годишна история на триумфи и разочарования, твърде дълга, за да бъде описана в библейската си цялост, но е достатъчно да се каже, че екипът в крайна сметка получава разрешение да копае.

Снимка: Dunes Center

През 1990 г. Броснан, този път заедно с екип, ръководен от археолога д-р Джон Паркър, възстановява части от йероглифи и барелефи от фасадата на храма, както и елементи от костюми. Има и някои находки, които дават сведения за ежедневния живот на лагера: "Намериха бутилки със сироп за кашлица - много сироп за кашлица, защото той съдържа от 7 до 12 % алкохол и те не са могли да си го набавят по друг начин." Както отбелязва Броснан, сиропът е бил "законен начин да се заобиколи забраната".

Скоро след това Броснан започва да предлага груб вариант на документалния си филм, но потенциалните разпространители му казват, че за да го продаде, ще му трябва истински холивудски хепиенд. Посъветвали го да открие глава на сфинкс и ще има шанс да продаде филма си. За постигането на тази цел Броснан си партнира с археологическата фирма Applied EarthWorks и преди около 10 години екипът постига успех, разкривайки значителни характеристики на една от главите на сфинкса. Художественият реставратор Ейми Хигинс помага за възстановяването и сглобяването на лицето и днес посетителите на музея могат да видят забележителното откритие, неофициално наречено "Нора" на името на бабата на предишния изпълнителен директор на Dunes Center.

След като завършва филма си, Броснан приключва своето почти 30-годишно приключение, но през 2017 г. екип от археолози, реставратори на произведения на изкуството и служители на Dunes Center отново тръгва на експедиция из снимачната площадка. Сред находките им е още една глава на сфинкс, която сега е изложена на видно място в музея.

За жалост, повечето посетители изпитват не само възхита, но и носталгия по епохата на нямото кино. Ако днес се снима филм с такива мащаби, тези предмети най-вероятно ще бъдат заменени от CGI(Компютърно генерирано изображение )

Служителите на музея винаги съветват туристите да посетят и самите дюни. Макар че там не може да се види почти нищо, освен някои останки от мазилка, те дават добра представа за мястото, където се е случило действието. Въображението ви може да се развихри и да създаде не по-малко епични сцени.

Снимка: Dunes Center

Сякаш виждате Помпей, Петра или самата гробница на Тутанкамон. Можете да си представите всички предмети, които не са се озовали на игрищата за голф, в магазините за авточасти или дори в Dunes Center. Колко ли още Нори и коне, бутилки сироп за кашлица и парчета от фасадата на сградата все още лежат тук, задушаващи се под подвижните пясъци? Според Броснан Демил е заровил на мястото достатъчно артефакти, за да "напълни няколко музея", така че отговорът вероятно е "много".

Броснан отбелязва, че макар пясъкът да е чудесен консервант, природата не е, и затова времето е от съществено значение. Археолозите са установили, че голямата дюна, в която се намират повечето от артефактите, ерозира с много бързи темпове. Въпреки това работата на професионалистите ще трябва да почака, но все пак на любителите археолози вече не е разрешено да копаят в района. Дотогава това, което е останало от "Изгубения град" на Демил, остава под пясъка в очакване да бъде освободено.

Ако искате да изживеете поне част от приключението, имате една прекрасна възможност. За да отбележи стогодишнината от заснемането на филма "Десетте Божи заповеди", Dunes Center планира празничен уикенд на 6-8 октомври 2023 г. Предварителните планове включват вечеря с черна папийонка, състезания с колесници и конкурс за име на сфинкс.

Снимка: iStock by Getty Images