"Отиваш в Индия?! Защо?" Чувах този въпрос по няколко пъти на ден. От близки и приятели. И от напълно непознати - като например продавачите в столичен магазин за козметика, които услужливо ми предложиха почистващ лосион за грим без измиване, защото, както се знаело, болестите в Индия минавали първо през водата.
"Не е заради йогата", бързах да отговоря аз и да разсея всяко съмнение, че разбирам нещо от асани и ашрами. "Ще посетя приятел и ще разгледам. Пък и защо не!"
Кравите участват активно в пътното движение
Снимка: Евелина Иванова
Имало защо. Било прашно и шумно, въздухът бил замърсен, водата също, хигиената била нулева, жените и децата - експлоатирани, неравенството - явно, а гледките на недоимък - тежки. Имало и опасност от тероризъм заради споровете между индийци и пакистанци за Кашмир. Това за пакистанския въпрос го разбрах още докато подавах молба за електронна виза, където изрично се питаше дали в рода ми има пакистанска жилка. В моя, доколкото ми беше известно, нямаше, може би затова и визата ми пристигна за по-малко от денонощие.
За праха, шума, лошата хигиена и тежките гледки обаче нещата не стояха така, както повеляваше "народната мъдрост" у дома. В средата на февруари Делхи дишаше леко и хоризонтът беше чист. От таксито ясно виждах претъпканите с коли, рикши, мотоциклети и велосипеди пътища, огласяни от бибипкането на стотици клаксони.
Моторизирана рикша
Грижата за бездомните кучета е споделена отговорност в Индия
Снимка: Евелина ИвановаОказа се, че в Индия клаксонът е незаменим участник в движението и всяка маневра беше предхождана от краткото му или продължително натискане. Но дори и гръмката звукова сигнализация не смогваше всеки път да предотврати остъргване на боята на някоя съседна кола, не успяла да се отмести навреме от напиращия трафик.
В Делхи никой не спазваше дистанция, а пътните ленти сякаш не съществуваха и шофьорите бързаха да се шмугнат през първата отворила им се пролука - с ръка върху клаксона, разбира се.
Прашните пътища са ежедневие в Индия
Снимка: Евелина ИвановаКакофония и хаос - така изглеждаше всичко. Но само на пръв поглед, и то през очите на чужденеца. Не след дълго разбрах, че в безредицата на този многолюден град (в него живеят над 25 млн. души ) имаше един особен ред и че Делхи се движеше със собствено темпо - ту бързо, ту бавно, но някак лишено от напрежение. Участниците в суматохата му следваха свои правила и градът пулсираше в ритъм, който създаваше странното усещане за лекота...
Младо момиче в традиционно сари
Снимка: Евелина ИвановаИ за радост от новия ден. Сутрин, в хладния сумрак на стаята, където монтираният на тавана вентилатор не спираше да работи, се будех от гръмките викове на амбулантния търговец на традиционна улична храна пани пури (пържена тестена черупка с пълнеж от картофи или нахут). После изпивах сутрешното си кафе на терасата под музикалния съпровод на малкия камион за боклук, който оповестяваше всяка своя спирка с весели индийски ритми. Чувах и песните на птиците, скрити някъде измежду листата на дърветата навън.
"До Храма на Лотоса ще стигнем с метро", ми каза спокойно моят домакин след вкусната закуска от нещо, наподобяващо свръхтънки катми с пълнеж от плодова салата - специална почерпка от индийските му хазяи. Вече от опит знаех, че пътуването с кола в Делхи беше приключение, но идеята за придвижване с метро ми се стори още по-екзотична. Особено след като бях чула, че за жените са предвидени специални вагони.
Храмът на Лотоса
Снимка: Евелина Иванова
Оказа се обаче, че разделение на мъже и жени имаше само на входа на метростанциите, където всеки пътник преминаваше през металдетектор, а после и през кабинка, в която полицейски служител (в моя случай жена) го претърсваше повторно - отново с металдетектор. И така всеки път. Но влаковете не бяха претъпкани (както предполагах, повлияна от кинообразите), а пътниците, доколкото забелязах, бяха почти равен брой мъже и жени. Съществуваха и вагони само за жени, но ползването им беше въпрос на личен избор.
Още с излизането на метростанция Калкаджи Мандир попаднахме на малък пазар, окъпан в ярките цветове на всевъзможни стоки. (До края на престоя си в Индия и въпреки вътрешната си съпротива към пазарлъка щях да съм накупила на добра цена няколко копринени и вълнени шала, перлени огърлици и три-четири дървени слончета.) Сега край нас прелитаха рикши и мотоциклети, чуваха се клаксони, а търговци на сувенири се опитваха да привлекат вниманието ни.
Но хорската глъч секна като по команда още с влизането ни в парка на дома на всички религии, сътворен от архитекта от ирано-американски произход Фариборз Сахба. Строителното чудо, завършено в края на 80-те години на миналия век, е бахайски молитвен дом, където хора от всички религии идват да се помолят на Бога, в когото вярват.
Пазарът пред Храма на Лотоса
Снимка: Евелина Иванова
Белите мраморни листа на лотоса осигуряваха дебела сянка, а от деветте басейна, които ограждаха сградата и в които каменното цвете сякаш беше потопено, се носеше приятна прохлада. "Трябва да оставите обувките си тук, госпожо", се обърна към мен един от служителите, посочвайки куп платнени чанти, в една от които можех да сложа маратонките си. Влизането в храма трябваше да се случи в пълно мълчание и с боси крака. От големите опасващи прозорци вътре в залата струеше мека естествена светлина и се долавяше само тихият шепот на потънали в молитва хора с различна вяра.
Седмици по-късно, когато се озовах в хиндуистки храм в Южна Индия на празника на бога на сътворението и разрушението Шива, щях да разбера, че по правило хиндуистките молитви се случват на висок глас и с напевен тон, съпроводени от поднасянето на дарове под формата на цветя и плодове.
Делхи неусетно ме увличаше в своя ритъм. Доброволно се изгубвах в тълпите му, в шумните пазари и прашни улици, в малките му ароматни ресторанти и сред забележителностите, които откривах сякаш случайно.
До Портата на Индия стигнах в един превалящ следобед след кратко пътуване с рикша (с импровизирано мушамено перде, което пазеше от лъчите на слънцето) и се слях със стотици други хора, дошли да се разходят на пиацата пред този забележителен военен паметник.
Приликата с парижката Триумфална арка беше очевидна (може би защото и архитектът му сър Едуин Лутиенс беше европеец, макар и не французин). Подобно на символа на Париж и този увековечаваше подвига на загиналите в битка войници ( в случая през Първата световна война и в периода 1918-1921 г.). Залезът нежно надничаше иззад величествения каменен свод на мемориала, от двете страни на който бяха изписани имената на жертвите. Никой обаче не бързаше да си ходи и множеството от хора продължаваше да се стича под арката подобно на спокойна река, която се вливаше в заления парк отсреща.
Вратата на Индия
Снимка: Евелина ИвановаВ един по-малък парк, Нехру, в сърцето на Ню Делхи, се озовах в перестата компания на ято зелени папагали, които бяха накацали по земята и усърдно кълвяха пръснатите там зрънца. Момиче с красиви нежни черти, облечено в тюркоазено зелено сари, ме помоли за снимка, а две бездомни кучета бяха застанали в нещо като йога поза до излегнала се върху тревата случайна посетителка.
Ято зелени папагали населява парка Нехру в Ню Делхи
Снимка: Евелина Иванова
В Индия дори кучетата практикуват йога
Снимка: Евелина ИвановаЕдно друго черно бездомно куче с добродушно изплезен език стоеше на стража пред голям бронзов паметник, който за мое учудване се оказа на самия Владимир Илич Ленин. "Няма нищо странно в това", се опита да обясни моят домакин, също българин по паспорт и родословие. "Индийците уважават историята на всеки народ, в това число и руската." След ден разбрах, че и руснаците харесват Индия.
Паметник на Ленин в Ню Делхи
Снимка: Евелина Иванова"Рускиня ли сте?", питаха ме амбулантните търговци на шалове и бижута, които обикаляха бреговете на плажа в курортния град Арамбол в южния щат Гоа.
Те първи ни посрещнаха на пясъчния бряг в един горещ предиобед, а въпросът им беше обясним - не толкова заради славянския език, на който чуваха да говорим, а по-скоро защото повечето чужденци в Гоа действително бяха руснаци. (За тях нямаше визи за Индия и след началото на войната с Украйна Гоа очевидно се беше превърнала в предпочитания им морски курорт.)
Нашият домакин - Хануман, с българска мартеница за 1-ви март
Снимка: Евелина Иванова
Амбулантен търговец на плажа в Арамбол
Снимка: Евелина Иванова
Амбулантните търговци обикалят плажа от изгрев до залез слънце
Снимка: Евелина ИвановаПлажът в Арамбол опустяваше през деня и се пълнеше по залез слънце, когато температурите падаха, а водата оставаше приятно топла. Тогава по изгладения от морето бряг се появяваха пъстри тълпи от туристи и местни - някои правеха йога или се отдаваха на медитация, други гребяха трескаво върху сърф дъските си в преследване на вълните, а трети просто се носеха по лекото течение на Арабско море.
И никой не пропускаше да погледне към залеза, който в Гоа беше пленителен. Дори кравите изпълзяваха изпод дебелата сянка на близките дървета и заедно с бездомните кучета сядаха край брега, обърнати към меката светлина на залязващото слънце.
Кравите също се любуват на залеза
Снимка: Евелина Иванова
Бездомните кучета в Гоа плажуват заедно с туристите
Снимка: Евелина Иванова
"Сега ще ви донеса рибите да ги видите", любезно предложи сервитьорът в едно от добрите крайбрежни заведения на плажа в Арамбол. Масите бяха толкова близко до водата, че приливът почти заливаше босите ми крака. Не знаех как да избера измежду предложените ми помфрет, червен берикс и кралска риба.
Подозирах, че нито една от тях не беше като черноморските барбун, зарган или сафрид. След няколко минути широко усмихнатият сервитьор се завърна с табла, върху която една до друга бяха положени три големи, прясно уловени и напълно сурови риби. И трите изглеждаха тлъсти и хищни и в крайна сметка се спрях на тази с най-благородното име. "Ще пробвам кралската риба, казах и побързах да си поръчам и една голяма бира Кингфишър, която беше наистина гигантска и идваше в бутилки почти колкото винени.
По гладкия пясък на плажа може да се кара дори колело
Снимка: Евелина Иванова
Слънцето неусетно се скри зад хоризонта и по пластмасовите маси замъждукаха пламъците на запалени свещи. Топлите им жълти отблясъци обаче привлякоха и стотици малки мушици, приличащи на летящи мравки, които упорито се опитваха да се настанят по масите и безпощадно атакуваха клиентите на заведението.
Лека паника обзе насядалите около нас хора. Някои поведоха открита битка срещу крилатата армия и започнаха да размахват шалове и хавлии. Други запалиха ароматни клечки, а трети просто решиха да се оттеглят без бой. Ние бяхме от последните. И, уви, кралската ми гощавка се отменяше за друг ден.
Залезите в Гоа са забележителни
Снимка: Евелина ИвановаСледващите вечери в Арамбол бяха топли, музикални и лишени от насекоми. Заведенията оставаха отворени до късно, но музиката спираше след полунощ. Партитата започваха след шест следобед, но бяха позволени до не повече от един часа през нощта - правило, което започна много да ми харесва. Най-сетне вечерните излизания не предполагаха липса на сън и всяка сутрин след забава се чувствах необичайно свежа. И гладна.
Плажът в Арамбол се пълни с посетители по залез слънце
Снимка: Евелина Иванова
Често тръгвах пеша по прашния асфалтов път до едно близко заведение, за да закуся с голяма порция доса (традиционна палачинка от оризово брашно, поднесена с пълнеж от картофи и лук и няколко различни соса). В малката гостилница край пътя, където обичах да сядам, клиентите бяха предимно индийци, а сервитьорите изпитваха известни затруднения с поръчките на английски.
След първоначалния ми опит да поискам доса с картофи, но без лук, и въпросителния поглед в очите на момчето, дошло да ме обслужи, се спрях на чиста доса със сирене. Момчето се усмихна с облекчение и поклати глава утвърдително, извършвайки почти кръгообразни движения. Кимането му ми се стори като акробатичен трик, но впоследствие установих, че всички индийци го владееха до съвършенство.
Крави се допускат само до входа на заведенията
Снимка: Евелина Иванова
Включително и гидовете в град Агра в щата Утар Прадеш - дом на най-известния в света паметник на любовта Тадж Махал. Още преди да се покажат върховете на четирите минарета, обграждащи поразително красивата мраморна сграда, няколко непознати ни спряха, за да предложат услугите си на местни гидове, които добре познават тайните на мавзолея.
"Ще избегнете тълпите и опашките", увещаваха ни те, въртейки глава в полукръг. И докато ние учтиво се опитвахме да им откажем, едно малко момче ме приближи и ми предложи връзка ключодържатели с мини слончета на тях само срещу 300 рупии. Накрая, за да подпечата сделката, ми каза: "Ще те чакам тук, при колата. Като се върнеш, ще ги купиш. Аз съм Сандийп. Запомни ме."
Четири минарета обграждат Тадж Махал
Снимка: Евелина Иванова
Реших, че едва ли ще го видя пак. Тадж Махал тепърва ми предстоеше, а с него и тълпите от туристи и безкрайните опашки. Сигурна бях, че чакането щеше да е толкова дълго, че момченцето щеше да си е тръгнало много преди моето завръщане. Бързо обаче бях опровергана.
В делничния ден, който бяхме избрали, пред входа от червен пясъчник имаше само малка група от чакащи, а вътре в парка беше странно спокойно. Посетителите се бяха пръснали из градините на мавзолея или в малкия музей отстрани и аз се почувствах така, сякаш отивах на лична среща с този най-познат символ на любовта.
Колкото повече приближавах необикновената сграда от бял полиран мрамор с инкрустации от многоцветни полускъпоценни и скъпоценни камъни, толкова по-нереална ми изглеждаше тя със своите съвършени пропорции и мистична красота. Подобна на персийската красота на вдъхновителката й Мумтаз Махал - любимата жена на индийския император Шах Джахан. Историята разказва, че след нейната неочаквана смърт през 1631 г. императорът наредил да се построи мавзолей, в който да бъде положен гробът й.
Тадж Махал
Снимка: Евелина Иванова
Тадж Махал е строен цели 21 години от над 20 хил. души, а след неговото завършване Шах Джахан бил заточен от сина му Аурангзеб в цитаделата на Агра и отдалече наблюдавал творението си - абсолютен връх в моголската архитектура. В самият център на мавзолея саркофазите са два - по-малкият е за Мумтаз Махал, а по-големият - за пожелалия да бъде до нея и в смъртта Шах Джахан.
"Помниш ли ме, аз съм Сандийп. Нали ти казах, че ще те чакам. Ще купиш ли сега слончетата?" Не ги купих и Сандийп малко ми се ядоса. Бързах да се кача в колата, за да изпреварим задръстванията по пътя, а и бях сигурна, че до края на деня ще продаде поне десетина такива връзки с ключодържатели, от които аз самата нямах никаква нужда. После обаче ме доядя - помислих си, че трябваше да оставя тези триста рупии ей така, без да взимам слончетата. Като поощрение за търговския хъс на момчето.
Един обичаен за Индия страничен наблюдател
Снимка: Евелина ИвановаДадох си сметка, че имаше и няколко други неща, които можех да направя през трите седмици, прекарани в Индия. Например да спра да се опитвам да поръчвам индийска храна без лук или да притичвам всеки път, щом пресичах улица (това, обясни ми моят домакин, обърквало подредения хаос и било по-опасно от бавното ходене), да не купувам нищо, преди добре да съм се пазарила за него, и да говоря с по-малко и по-прости думи. И най-вече да вярвам... Да вярвам, че всичко върви по план, дори когато план няма.
Индия без усилие ми беше предала първите си уроци. И остави в мен желанието да се явя на поправителен - при някоя следваща наша среща.
Евелина Иванова
Ако вярвате в правото си на обективна информация, подкрепете ни.
Вашето дарение от всякакъв размер и по всяко време означава много за нас.
Скъпи читатели,
Днес, повече от всякога, независимата журналистика има нужда от вас.В мисията си да предоставяме обективни, достоверни и навременни новини разчитаме на вашата подкрепа.
Ако вярвате в правото си на обективна информация, подкрепете ни.
;void(0);){kind=link}
;void(0);){kind=link}
;void(0);){kind=link}
;void(0);){kind=link}
;void(0);){kind=link}
;void(0);){kind=link}
;void(0);){kind=link}
;void(0);){kind=link}
;void(0);){kind=link}
;void(0);){kind=link}
;void(0);){kind=link}
;void(0);){kind=link}
;void(0);){kind=link}