Носачите в Татрите, известни като horský šerpa (планински шерпи) или horský nosi (планински носачи), пренасят тежки товари до планинските хижи, за дръзналите да прекосяват трудния терен туристи.

Планината Високи Татри се простира по границата на Северна Словакия и Полша. През лятото посетителите се наслаждават на живописните гори, искрящите езера и широките долини, възхищават се на флората и фауната, докато изследват стотиците километри туристически пътеки между планинските хижи. През зимата скалистите хребети и назъбените планински върхове, които се издигат на височина до 2 500 м, придобиват мистериозен вид, покрити със сняг и лед.

Последните шерпи в Европа изкачват трудни и опасни пътеки през тези върхове до хижи на височина до 2 250 м, като носят ски и дървени сандъци в снега и леда, а на места използват вериги, за да изтеглят тежките си товари по вертикалните склонове. На гърба им е закрепена, с тежки ремъци, специалната носеща рама, която тежи до 8 кг.

Върху нея те прикрепват храна, напитки, дърва за огрев и всички други материали, от които се нуждае хижата, като гориво, газови бутилки и спално бельо. Товарите често тежат общо над 100 кг., а шерпите работят при всякакви метеорологични условия - от горещо лято до студена и бурна зима, когато температурите могат да паднат до -20 °C, а планините са сковани от сняг и лед.

Снимка: iStock by Getty Images

Един от най-възрастните шерпи е 77-годишният Петрас. Той все още пренася тежки товари до планинската хижа няколко пъти седмично. А  дори не е най-възрастният носач - възрастта на носачите е от 17 до 79 години.

Всяка хижа разполага с пазач и до осем шерпи, които се редуват да работят и да остават в хижата. Задачите варират от почистване и поддържане на хижата до приготвяне на храна, осигуряване на горивото и отоплението или почистване на снега от околностите на хижата.

Понякога носачите помагат на туристите при ориентирането по маршрута. През летния сезон в планината могат да работят до 60 шерпи, а през зимата броят им е наполовина по-малък. Някои от тях са на пълен работен ден, други са студенти или имат друг бизнес.

Петрас се вдъхновява да стане шерп на 10-годишна възраст, когато вижда по-големите си братя да вършат тази тежка, но приключенска работа. Един от братята му бил сред най-силните - веднъж пренесъл фурна с тегло 137 кг до хижа Zbojnička на височина 1 960 м в долината Veľká Studená Dolina. Когато завършва училище, Петрас става носач, по-късно заминава на военна служба, а след това учи, като накрая получава докторска степен по философия в университета в Братислава.

Снимка: iStock by Getty Images

Любовта му към Татрите обаче го връща в планината, където работи като учител сутрин и като носач следобед. Това е идеалният баланс. "Когато свършеше учебният час, можех да забравя за преподаването и да очаквам с нетърпение да бъда сам сред природата. Почивах си психически, а в училище си почивах физически", казва той пред BBC.

Когато се пенсионира, продължава да бъде шерпа. Възстановил е и сега стопанисва хижа Rainerova - най-старата в планинската верига, построена през 1863 г. за подслон на посетителите при лошо време.

В Rainerova няма места за настаняване, но туристите често спират в малката каменна сграда, за да се освежат и да видят колекцията на Петрас от старо планинарско оборудване и ски. През зимата той извайва скулптури от сняг. Все още пренася товари от 60 или 70 кг до хижата, която се намира на 1 301 м, пет или шест пъти седмично.

Когато в средата на 19 век в Татрите започва да се развива туризъм, хората плащат на носачи да пренасят храна или напитки за групата. След това, когато се изграждат туристическите маршрути и се строят заслони за нощуване, носачите носят строителните материали за строежа, а по-късно и запасите от храна, напитки и гориво за гостите.

Така се е случвало и на други места в Европа, например в Алпите, но когато там са построени въжени линии, а след това и пътища, носачите вече не са били необходими и тази "професия" е изчезнала.

В Татрите подобен тип строителство е сведено до минимум, тъй като са защитена природна зона и биосферен резерват, така че все още има нужда от носачите. Петрас казва, че шерпите винаги се изкачват с припаси, дори ако времето е лошо. "Шерпът знае, че хижата разчита на него, така че все пак трябва да донесе товара". "Това е много опасна работа", добавя той. Преди двадесет години един шерп умира застигнат от лавина, а друг от измръзване. Изглежда романтично, защото го обичаме, но може да е много опасно. Трябва да преживееш много неща - да си сам, да ти е студено, да се страхуваш, да се пазиш от гръмотевични бури".

Снимка: iStock by Getty Images

В книгата си Na Chodníku Chodník (Път по пътя) Петрас описва необходимите умения за един шерп. Носачите се нуждаят от "добра физическа подготовка, издръжливост, сила на волята, устойчивост, равновесие, опит в планините, способност да оценяват реалистично своите сили и възможности, отдаденост, смирение и вяра".

Стево "Пища" Бачкор, който създава кафенето и музея на шерпите заедно със съпругата си Мартина, е бил професионален шерп в продължение на повече от 20 години и все още работи няколко пъти месечно, за да поддържа връзка с общността на планинските носачи. "Липсва ми", казва той, "Почти всички дейности в живота ми са свързани с тази общност, с планинските хижи."

Бачкор казва, че тръгването към планинската хижа носи усещане за свобода - но и смесица от емоции. "Наслаждаваш се, но се тревожиш за времето. Ще тръгнеш на слънце, а един час по-късно ще попаднеш в буря със скорост на вятъра 150 км/ч и обилен сняг." Дори когато туристите решават да се върнат, шерпите продължават.

Петрас си спомня за най-лошото си преживяване през една зима, когато се намокрил в планината и започнало да вали сняг. Когато стигнал до хижата, той бил замръзнал. Изтичал в кухнята и излял горещ чай на главата и ръцете си, за да се размрази. "Някои неща могат да се опишат, но чувствата не ", казва той.

Много от носачите заявят, че най-важното за тях е усещането за свобода и че това е било особено вярно по време на комунизма, когато животът е бил поставян в граници. "Всяка планинска хижа е като свободен остров", казва Бачкор. "По време на комунистическата система да работиш като шерп беше като да живееш на свобода. След уикенда всеки слизаше долу и работеше във фабрика или офис, а след това с нетърпение очакваше следващия уикенд и свободата."

Петрас обича Татрите. Тъй като това е национален парк и биосферен резерват на ЮНЕСКО, превозните средства като моторни шейни и четириколки са забранени (с изключение за спасителите). Дивата природа, която резерватът защитава, включва кафяви мечки, рисове, вълци, лисици, мармоти и застрашената от изчезване татарска сърна. Петрас държи да бъде защитена и уникалната работа на шерпите.

"Когато хората питат: "А как си със здравето? Отговарям: "Не знам, защото не съм ходил на лекар през последните 20 години!" - казва той. Петрас често се отправя към върховете сам и предпочита нощните преходи. "Това е най-добрата релаксация за душата".

Снимка: iStock by Getty Images