Намирам се на летище София и търпеливо чакам багажа си, когато млад чужденец ме заговаря, питайки дали съм местна. Отговарям положително и въпреки че искам само да хвана куфара си и да отпраша, му препоръчвам забележителности в София, а също Пловдив и Рилските езера. Няма да се излагаме пред чужденците!
Оказва се японски студент по медицина, дошъл на обиколка на Балканите. В разговора споделям, че съм стюардеса и летя из целия свят. На ум си казвам, че никога няма да го видя отново и че е излишно, но не искам да съм груба и все пак разменяме контакти.
По-късно Рьоичи споделя впечатленията си от България и пише, че ще ме очаква в Япония. Сякаш това е много лесно. Малка тайна от кухнята - Япония е една от най-желаните дестинации измежду стюардите в авиокомпанията, в която работя, а изискването за определен брой японскоговорещ екипаж на полета заради културните особености никак не работи в моя полза.
За мой късмет няколко месеца по-късно авиокомпанията ми ме изпраща за първи път до Япония, и то не веднъж, а цели два пъти в месеца - първо до Осака и след това до Токио. Ужасно разочарован, когато разбира, че съм посетила родния му град, без да го известя, Рьоичи се свързва с мен и настоява да ме разведе из столицата. Научавам, че родом е от Осака, а в момента учи в Токио. Приемам на драго сърце - какъв по-добър екскурзовод от някой местен!
Предлага да се срещнем на централния рибен пазар в Токио някъде между 8 и 9 сутринта и ми обяснява, че това е отлично място за закуска. Освен това местните обичат да го посещават в ранното утро след дълга и изморителна дискотечна нощ. Странен избор за среднощно бързо хапване и закуска, казвам си, ала когато си в Рим, прави като римляните.
Срещаме се в уречения час край реката и се настаняваме в един от ресторантите на пазара. Рьоичи поръчва куп пресни морски деликатеси, измежду които суши и сашими. Гъмжи от хора. По-късно прочитам, че Цукиджи е най-големият рибен пазар за продажба на едро в света, основан още през шестнадесети век.
Прави ми впечатление, че възрастна жена на съседната маса пие бира и си хапва сладко-сладко сама. Рьоичи също си поръчва бира и гледаме как приготвят храната пред очите ни. Майстор-готвачът сръчно ни изработва суши и сашими, предимно от сьомга, риба тон и хайвер.
Новият ми приятел ме пита дали ще обичам пресен калмар, който още мърда. При мисълта за движеща се храна в устата ми леко ми прилошава, но умело прикривам смущението си. Отхвърлям поканата с извинението, че предложението е неустоимо, но още ми е твърде рано за подобен деликатес и започвам леко да се разкайвам за избора ни за закуска.
Кацу ика одори дон, или танцуващите калмари, е японско ястие, което представлява прясно убит калмар, който все още "танцува". Всъщност калмарът не е жив, а химичният процес, предизвикан от солта в соевия сос, кара пипалата му да мърдат. Някои източни народи вярват, че месото има по-добър вкус, когато е частично живо или току-що издишало последния си дъх. Гледаме цялото представление на живо от най-предния ред - от убийството през танца до момента, в който калмарът се озовава в устата на Рьоичи.
След сладки приказки и автентично японско преживяване, което надхвърля и най-смелите ми мечти, става време за сметката. Вкусът на риба рано сутрин е странен, но храната наистина гали небцето ти. Посягам да оставя бакшиш на готвача, който ни обслужва директно от кухнята, при което Рьоичи рязко ме спира. Обяснява ми, че в Япония не е прието да се оставят бакшиши и ни връщат рестото точно до стотинка. Леко засрамена се извинявам, надявайки се да не съм обидила някого. А хубаво ме съветваше вуйна ми да си правя проучване, преди да посетя съвсем непознати култури...
Следващата ни спирка е един от най-значимите и големи шинтоистки храмове в Япония, Мейджи Джингу.
Сгушен в тиха горичка и скрит от градската суета, храмът е шинтоистко светилище, посветено на император Мейджи и съпругата му императрица Шокен, което според местните вярвания осигурява спокойствие на техните духове. Шинтоизмът е най-древната религия в Япония, която издига в култ природата. Любопитно е, че за разлика от други подобни езически вярвания, това се е съхранило и до днес, а на места се е сляло с будизма.
Събеседникът ми разказва, че храмът е построен през 1920 година в чест на първите модерни император-реформатор и императрица, които осъвременяват тамошния начин на живот и правят Япония много по-отворена към западния свят.
Научавам, че когато посетителите преминават през портите на храма, които символизират прехода от светското към свещеното, е традиция да се поклонят. Друг обичай във всеки шинтоистки храм е измиването на ръцете и устата в свещен фонтан като знак за пречистване. Преминаваме през портите и смирено спазваме обичаите. За мое огромно удоволствие ставаме свидетели на традиционна сватба. В захлас наблюдавам одеждите на младоженците и сватбарите и течащата семейна фотосесия.
Рьоичи споделя, че японците посещават храма при събития като сватба и раждане на дете, да поискат благословия или преди важни изпити в обучението си, както е в неговия случай. Храмът Мейджи е бил разрушен по време на Втората световна война, но благодарение на дарения бързо е построен отново. Разхождаме се, наслаждавайки се на свежестта на пролетта, а Рьоичи ме въвежда в техните обичаи. Купуваме си амулети за късмет и оставяме съкровените си желания на хартия, след което се разделяме.
Екскурзоводът ми отива на лекции, а аз поемам по своя път към други приключения, за които ще ви разкажа по-късно.
;void(0);){kind=link}
;void(0);){kind=link}
;void(0);){kind=link}
;void(0);){kind=link}
;void(0);){kind=link}
;void(0);){kind=link}
;void(0);){kind=link}
;void(0);){kind=link}
;void(0);){kind=link}
;void(0);){kind=link}
;void(0);){kind=link}
;void(0);){kind=link}
;void(0);){kind=link}