Любимите планини и истории от високото на редакторите на Dir.bg | Trip.dir.bg

Световният ден на планината се отбелязва всяка година на 11 декември по инициатива на ООН.

Планините са източник на по-голяма част от прясната вода в света, както и дом на 12% от населението на планетата. Този ден е подходящ да си припомним за любимите си планински панорами, пътеки и истории. 

В Dir.bg отбелязваме празника, като ви срещаме с част от редакторите на сайта и техните любими места във високото.

И без да се налага да прилагаме техники за разпитване на заложници, те си признаха всички тайни - любимите си гледки, малко известни места и готови маршрути, които можете да опитате още този уикенд или да запазите за по-благоприятни метеорологични условия.

ЮЛИЯ ВЛАДИМИРОВА

Юлия Владимирова, културолог по образование, журналист по професия и авантюрист по душа. Обича да пиша още от много малка и това е нещото, което я зарежда и ѝ дава сила. Познавате я от интервютата ѝ с различни световни артисти, режисьори и музиканти, както и от рецензиите ѝ за кино. Част е от екипа на културния сайт на Dir.bg - Impressio.

Коя е любимата ти планина?

Родена e в Благоевград и е съвсем нормално да обича хубавата природа. Любимата ѝ планина е Рила, защото е непредсказуема, величествена, горда и страховито красива. Вълнуваща до разплакване.

Преди няколко години тръгват с приятелка на планинарски преход. Решават да преспят една нощ на хижата на Мальовица, за жалост спането не се получава - в общото помещение има много хъркащи хора. Стават в 6, без никакъв сън, и се отправят към връх Мальовица.

След това поемат по посока хижа "Иван Вазов". Нямало наличие на маркировка, опитвали се да търсят посоката в картата, но без маркировката, нямало резултат. Разчитали основно на нюх и предчувствия, което за планината не е правилният подход. Тръгват по някакъв път, а междувременно Юлия нагазва в 2-3 тресавища, така с кал до колене пред тях блесва хижа "Иван Вазов". Затънтена, отдалечена и някак по будистки мистериозна.

Пропуска да каже и важно уточнение: че докато катерят и жегата ги изстисква все повече, не спират да обсъждат теоретични философски проблеми. Понякога си викат от различни места на склона.

Стигайки до хижата, веднага взимат по една бира, която да успокои напрегнатите мускули от дългите часове ходене в жегата.

Чували за красивите залези на това място, които стигат до тъмночервено. Не искали да пропуснат този и се отправят към място близо до хижата, лягат и се наслаждават. Това е едно от най-медитативните изживявания за Юлия. Самата хижа е наистина като място в Изтока - кришнари, брадати йоги, хора, отделили се от финансовия свят, за да се посветят на силата и даровете на природата.

Хижа "Иван Вазов" не е толкова тайна, но е по-трудно достъпна, тъй като е по-отдалечена и за да минеш през нея, трябва специално да отидеш там. Едно много сюрреалистично място, което Юлия си пожелава да посети отново следващото лято.

Какъв тип планинар си?

Сякаш несериозен и непостоянен, но винаги със сериозни намерения и много енергия за дълги преходи.

СТОЯН ГОГОВ

Стоян Гогов е нашият автор, който следи винаги да сте информирани за света на науката, новите технологии и полезните джаджи. Свободното си време той обича да прекарва извън пределите на цивилизацията в търсене на забравени сгради и диви места. Той може да ви отведе далеч от отъпканите пътеки, водещи до комерсиални места.

Коя е любимата ти планина?

Безспорно Рила и Пирин са изключително красиви планини, чийто алпийски характер ги прави значително по-различни от останалите. Понор планина също не е за изпускане. Въпреки това любимите ми маршрути са в Източните Родопи. Причината - там дивата и разнообразна природа предлагат уникална комбинация. Само на час от големите градове може да откриете забравени хилядолетни светилища, стада от елени, диви плажове и впечатляващи стометрови скали.

Ще ви дам няколко идеи за разходки. Всяка в различен сезон.

Ако искате да се насладите на красиви панорамни гледки към язовир Студен кладенец, да видите ята от лешояди и може би да срещнете елени, то има няколко места, на които може да се отправите на приключение. Дяволският каньон или Шейтан дере, съчетан с разходка до крепостта Ефраим над него е една от възможните ви опции. За час-два може да видите "адски" скали, паднала средновековна кула, лешояди, стената на яз. Студен кладенец и ако имате късмет - елени. Пролетта е и идеалното време за посещение на водопада на Сътворението и водопада на Крясъците.

През лятото, извисяващата се над Кърджали крепост Моняк е добра отправна точка за приключения в района. Добре е да съчетаете с разходка по най-дългия въжен мост на Балканите, който ще ви отведе до единственото село без коли и връзка с останалия свят у нас - Лисиците. От там може да продължите към забравеното тракийско светилище Чит кая, но може да хванете и в друга посока, към някой от близките възвишения, впускайки се в истинско приключение. Това лято, на връщане от такова, видяхме самотен елен, разхождащ се под светлината на уличните лампи в почти пустото село. Определено магичен момент. В този ред на мисли, ако обичате да плувате и скачате от високо във водата - определено препоръчвам скалите и въженият мост между село Дъждовница и Сухово. До там стигате след 1-часов преход през борова гора от Дъждовница. Стига да прецените добре възможностите си и терена, може да скачате от 10-15 метра височина право в дълбините на язовир Кърджали!

Есента е идеалното време да се разходите до едно от най-дивите кътчета на България. Село Безводно и село Русалско са на по-малко от час от Кърджали. От там може да покорите съответно връх Чиляка и връх Бездивен, ставайки свидетели на уникални панорами. И двете села са достатъчно далеч от цивилизацията, така че лесно може да видите елени, сърни, гарвани и дори чакали. По-краткия ден обаче е причина добре да прецените маршрута си, за да не се изгубите на връщане. Ако отидете до Безводно, може да потърсите и маршрут до едно от най-интересните и забравени тракийски светилища в България - Саръ Кая. Усещането да видите през гората силуета на 60-метрова пирамидална скала с издълбана в основата пещера определено си заслужава. Според местните в близкото минало хора изчезвали безследно, докато търсят светилището. Трябва да внимавате, защото Източните Родопи са наистина дива и мистична планина.

Зимата също предлага достатъчно интересни опции за разходка. На 30 километра от Хасково е село Сърница, известно със своя скален комплекс "Орловата скала". Само на няколко километра под него е и придобилия популярност в последно време "Змийски град". На няколко километра по въздух са тракийските светилища на село Ночево, до които е по-лесно да стигнете от Пловдив, а не от Хасково. Разходките до всяка от трите местности ви гарантира красиви панорами и среща отблизо със светилища, стари колкото човешката цивилизация.

Вариант за по-екстремно пътешествие е и покоряването на връх Вейката от село село Горно Къпиново. Стига да няма сняг и времето да е ясно, може да направите страхотна дива разходка, в края на която "само на една крачка" от вас ще е Бяло море и остров Тасос.

Естествено Източните Родопи предлагат и много места, които са по-лесно достъпни и не изискват приключения в дивото. Красивият меандър на Арда до село Рибарци, пещера Утробата до с Пъдарци, връх Шейновец над Свиленград, дори малко по-дивите Глухи камъни над с. Малко градище определено могат да ви "запалят" на темата Източни Родопи. Ако превърнете искрата в пламък, сами може да откриете много диви миста, които нарочно не съм описал.

Какъв тип планинар си?

Аз съм планинар, който обича да върви по неотъпкани пътеки. Добре развитите туристически обекти за мен са подобни на мол. Надявам се в България да успее да запази непокътната своята "дивост", която все още може да се срещне във всяка една от планините ни.

ВИКТОР СТЕФАНОВ

Виктор Стефанов е ветеран в Dir.bg. От 21 години пише за всичко, но особено много се вълнува от темите за мира, войната и международното положение. Стреми се да не пропуска нищо важно от икономиката и бизнеса.

Коя е любимата ти планина?

Всичките планини са ми любими. Обикалял съм къде ли не у нас и в Европа. Пребродил съм много места във Френските, Австрийските, Швейцарските Алпи, италианските Доломити, френските Пиренеи. Наслаждавал съм се на какви ли не гледки - стигал съм къде ли не, неописуемо е!

Но на сърцето ми е Пирин. Няма как да не. Качиш ли се веднъж на Джангала (2730 м н.в), не ти се слиза - много от езерата и върховете на планината са пред очите ти. Но е труден за изкачване - и нито един от маршрутите до там (има няколко) не е маркиран.

Въобще Пирин е малко позната планина, освен за малцина. Той далеч не е само

Бъндеришка поляна, хижа "Вихрен" и околностите й, връх Вихрен, Муратово езеро, хижа "Безбог" и Попово езеро, Кончето или дори прочутото Тевно езеро. И причината не е, че няма желаещи да я опознаят, а че няма достатъчно маркирани маршрути за това. До неотдавна и аз познавах само традиционните пътища, по които бродя повече от 30 години. Но покрай мои дългогодишни приятели банскалии се запознах с един съдържател на малък хотел, едновременно и планински водач, който ме води на места, които не съм и подозирал, че има в планината. Дори да идем на познато място, стигаме или слизаме от места, които са малко достъпни. Сред тях има и екстремни, за които трябва подсигуряване.

Препоръчвам сравнително лек кръгов маршрут - да го наречем Петте езера: хижа Вихрен през Муратово, Рибно, Дълго, Жабешко, Окото, хижа Вихрен. Французите казват на този тип преходи "букле". Макар да има пътеки по този маршрут, той не е маркиран - маркирани са преходите, минаващи по пътя за други дестинации.

На снимката съм на връх Тодорка след преход по Тодорония масив и през езерата Тодорини очи. Фантастично.

Какъв тип планинар си?

Правя еднодневни преходи с интензивно ходене, не подбирам денивелацията, но предпочитам изкачванията. В планината съм 4-сезонно, но през зимата все пак предпочитам алпийските ски. Запален съм и по тях, но това е отделна тема.

Работя на график и всеки свободни няколко часа използвам да съм в планината. Препоръчвам го на всеки, който може да си го позволи, особено в днешно време.

КРИСТИНА ДИМИТРОВА

Кристина Димитрова е редактор на #URBN на Dir.bg. През нейните текстове усещате пулса на града чрез текст, музика и визуални изкуства, както и през приятните разговори на предаването #Maтине. Чрез рубриките WOR(L)DS и GAМЕCHANGERS Криси разказва визуално и лирично истории на забележителните ни съвременници.

Коя е любимата ти планина?

Една история за отвят фестивал и къса рокля под връх Мальовица отговаря на този въпрос. Рила, пленила сърцето на Мальо Войвода...

Беше юни преди повече от 11 години. Всички отиваха на фестивала край Разлог въпреки прогнозата. Аз никога не проверявах прогнозите и бях планувала нещо различно....

Беше от онези момента в живота ти, в които с всяка фибра усещаш, че нещо се е променило, нещо е приключило и нещо съдбовно предстои. Изчистил си емоциите си като прах от снимка - само с едно движение. Започнал си на чисто. Искаш нещо ново, невъобразимо да ти се случи. Като влюбване от пръв поглед в непознат, с който се гледате в очите на пейките пред Народния театър. Като разходка в Борисовата градина, по време на която проливния дъжд ви принуждава да се скриете в първата беседка и да се целувате, докато не спре. Като среща в Южния парк, на която да запалите десетки чаени свещи около хамака и да слушате реге. Усещане, след което знаеш,че повече никога няма да бъдеш същия. Моментът, в който ще получиш възможност да се докоснеш до мечтите си.

Когато това се случи, обикновено мечтаеш за пътуване в нищото, за диво място, с което да се свържеш завинаги в сърцето си. Като да обречеш този момент от живота си на пространство, на което си временно, но в което си изживял неповторими чувства, които да се преродят след смъртта си в хиляди пеперуди, пърхащи в стомаха ти в определени моменти. Когато чуеш онази песен от онова лято; усетиш аромат на драконов нокът; видиш бледолилави рози; спиш в стари къщи; ходиш бос по поляната с момини сълзи под връх Половраг; нощуваш в заслон...

Моменти, в които мирише на огън!

Първите ми палатки в живота бяха на Мальовица. Малко след хижата, край реката. Това бях поискала в замяна на аматьорските снимки, които му бях направила с чужд фотоапарат. Да ме заведе на палатки. Палатки под открито небе са мечтата на всяко морско дете, израснало под крилото на капитан. Тръгнах по сандали и къса рокля, смятайки да си купя всичко необходимо от магазина, през който ще минем след работа.

"Само тези дрехи ли имаш?", усетих поглед на недоумение при вида ми, преливащ в плътен бас с нотки на шега и назидание...

Последва и момент на успокоение, когато разбрах, че някой все пак е предвидил, че няма да съм подготвена и носи допълнителен суичър и обувки за планина в сака си.

"Нали няма да излизаме от палатката", беше всичко, което можах да измисля, докато пътувахме в колата.

Бях се погрижила за всичко свързано с атмосферата, обаче! Като романтичен бохем близо седмица подготвях плейлист, търсих факли, ваза за планински цветя и всичко "най-необходимо" за вечер под звездите.

Сами разбирате, че историята ще добие абсурдни измерения. Спираме в голям супермаркет за задължителните въглища и храна, когато срещаме там майка му и баща му. Разбирам, че са те, макар да не съм ги срещала - по интонацията на жената, която ме оглежда отгоре до долу мнително. "Нали щяхте да ходите на планина? Къде са останалите? Тя така ли ще ходи"?, чувам думите, но повече ме притесняват обхождащите ме очи.

"Това беше майка ми. Казах им, че сме голяма компания. Винаги се притесняват, когато ходим на палатки, а и все пак го дават код "червено" за цялата страна", следва обяснение в колата.

Никак не ми пукаше. Първите палатки в живота ми. Вече си представях чаша с ром около огъня, топлите завивки на палатката, мириса на сутрешното кафе в канче и всичко, което можеше да обогати тези картини...

Пътувахме към хижата, някъде след последната къща в селото тръгнахме по черен път. Тогава ги видях - бледолилави рози. Единадесет години по-късно никога не съм срещала роза с подобен цвят, но тя бе моят знак, че бях на прав път.

Трябваше да паркираме далече, някъде под хижата, за да пренесем сами всичко, което бе нужно за две вечери под звездите. Родопски одеяла, посуда, храна, палатка и всичко, което върви заедно с нея... Около 19 ч. вече усещах колко неподходящ избор в облеклото съм направила и разбрах изцяло притеснението в майчините очи.

За щастие от сака изскочи допълнителен чифт дълги дрехи - 7 номера над моя, но все пак достатъчно топли, за да спасят положението ми. Придвижвах се странно с обувки 45-и номер, но беше по-добре от сандали. Всичко това бе "посолено" с доста шеги от компанията ми, които впоследствие се превърнаха в нежни подмятания, за да се стопят в достатъчно целувки под звездите - достатъчно да не ти е студено и да не се чувстваш тъпо.

Около 21 часа заваля и трябваше да приберем факлите, които носех за около час. Нямаше обхват, а предупрежденията за код "червено" - дъждове и хали, спряха още в края на пътя.

В палатката беше топло, а отвън тихо и спокойно. Щом краткият дъжд поспря, запалихме факлите. Пламъците им се уголемяваха и се изпъваха като струни към небето, а родопските одеяла, под които се сгушихме около огъня, сякаш преградиха всички пътища на нощния планински хлад. Покрай закътания ни бивак тихо клокочеше преминаващата река, а огънят пукаше.

"Хижата е наблизо, ако стане буря", каза ми уверено той, а аз никога не гледам прогнозата, така че...

"Не те ли е страх от буболечки?", учуди се малко по-късно...

Въобще не се бях замисляла, честно казано...

"Да си призная, доста прилично се държиш за момиче, което за първи път е на палатки".

Това беше доста приятен комплимент. Не ми го бяха казвали, нали не бях ходила на палатки...

На следващия ден се разходихме до мястото с обхвата. Майка ми беше звъняла 87 пъти. Няма да забравя това число.

"Къде сте? Не чуваш ли, че на фестивала ги отвяло? Било е буря? Отменили са го! Как сте, защо си без обхват цяла вечер?"...

"Глупости, мамо! Как ги е отвяло? Пламъкът на факлите не помръдна, сочеше право към небето", опитах се да обясня и се замислих....

За първи път ми се случваше времето да пътува с мен...

Какъв тип планинар си?

В началото бях невежа. Планината за мен бе летен лагер в Паничище в основното училище и ски на Чепеларе в гимназията. Разбира се, гарнирани с абсолютна неопитност в дива природа, включваща пребиване с чисто бял ски екип в единствената кална локва пред чайната и дълги опити за изправяне след това... В Чепеларе купих първия си диск на Лени Кравиц от стойката до пистата... Много късно разбрах, че планинското царство е моето място. Предпочитам диви места, като язовир Студен кладенец, където единственият овчар и жена му разказват как сомове-човекоядци могат да обърнат лодката, а в близост няма нищо... Там научих, че ако лятото пиеш само боза и не хапваш нищо, ще бъдеш жена с плочки на корема. Крайни села със сурови зими край Горна Арда в Родопите, където можеш да викаш колкото си искаш и никой да не те чува. Обожавам и Витоша, с нейната "Планинска песен", където срещаш хора всякакви, както и Странджа, която ме връща при морето. Момините сълзи под връх Половраг в Лозен планина и хамаците по време на пикник в Плана планина. Всички планини.

МАРИЯ АНГЕЛОВА

Мария е човекът карта, специалист по откриване на интересни места и магистър по пътуване с нисък бюджет. През последната година чертае маршрути в Trip.Dir.bg, а също и повече от 8 години пише за туристическия портал NasamNatam.com.

Коя е любимата ти планина?

Известните места като Седемте Рилски езера, Райското пръскало и връх Мусала са такива не без причина, но аз обичам да ходя по затънтени места, дори и да не носят усещането за планина - като например Странджа.

В Странджа рядко се налага да се прескачаш с други туристи по пътеките ѝ е пълно с мистични места, някои останали от времето, когато траките са изпълнявали своите потънали в забрава ритуали. Мишкова нива и Каменска бърчина са тракийски светилища, село Българи пази традицията на нестинарите, а гробницата на Бастет е едно от най-мистериозните места в България, обвити в градски легенди и догадки относно това какво всъщност е намерено вътре, че се е наложило пещерата скоропостижно да бъде запечатана от комунистическите власти (и да остане така и до ден-днешен).

А когато съм далеч от Странджа, просто се качвам на най-близкото възвишение, независимо дали е на Витоша, Средна гора или подножието на Родопите. По стара традиция се качвам в планината, за да отбележа зимното и лятното слънцестоене. Това се случва винаги в компанията на приятели, бисквити и домашни билкови ликьори за сутрешна наздравица.

Какъв тип планинар си?

Не знам кое е по-точно да се каже - "изтърван" или "случаен". За първи път пипнах палатка в живота си на 22 години (за забавление на всички закоравели палаткаджии в къмпинга, които търпеливо изчакаха да омаломощя палатката, преди да предложат да ми помогнат с разпъването половин час по-късно).

Не мога да се ориентирам в планината, но това не ме спира да ходя (и да се губя много успешно!). Веднъж се загубих на 20 метра от широк коларски път на Витоша. Обикалях 2 часа, докато го намеря отново. Междувременно започна да се стъмва, нямах обхват на телефона и правех планове да нощувам в зимната гора, завита с шума и клони. Вие може да се смеете, но аз поне имах план!

Често се връзвам на съмнителни предложения на приятели да ходим по немаркирани пътеки, заради което имам богат опит в дисциплината "храстинг". Разбира се, не водя аз, защото иначе ще стане "изгубинг". Обичам спането на палатка, в хамак или направо по горските поляни. Обичам да заспивам с песента на щурците и да се будя с песента на птиците. Обичам във вторник да спя в гората, сутринта да си пийна кафето под някой бор и после да се прибера тъкмо навреме за работа. Ако срещнете нещо чорлаво да слиза от Витоша в 6 часа сутринта в делничен ден, вероятно съм аз.