След традиционна закуска на рибния пазар Цукиджи и разходка из храма Меджи приключението ми в Токио ме отвежда към небезизвестното с натовареността и небостъргачите си кръстовище Шибуя.
Знам, че следващата ми дестинация се намира недалеч от храма, на около 15 минути пешеходно разстояние. Спирам случаен минувач, питайки го за посоката. Мъжът започва да ме упътва, но явно погледът ми издава объркване, след което заявява, че ще ме заведе до локацията. Предложението му ме хваща неподготвена. С недоверие отговарям, че няма нужда и питам дали въобще съм в неговата посока. Въпреки това започва да ходи редом до мен, разпитвайки ме за родината ми.
Официално облеченият мъж е на средна възраст и изглежда сякаш се е запътил към работна среща. Олеква ми - има добър английски, дружелюбен и възпитан е, без да се натрапва. Разказва ми, че в Япония българското сирене е на най-висока почит и споделя останалите си впечатления от България. След десетминутен разговор основно за сирена ме оставя в близост до един от най-емблематичните символи на Токио и най-оживено кръстовище в света, Шибуя.
Трафикът от пешеходци е толкова голям, че може да ви се завие свят. Моментално правя аналогия с Таймс Скуеър в Ню Йорк - сякаш никое друго място не е натоварвало сетивата ми до такава степен. От една страна, е броят на пешеходците, които наподобяват колония от мравки, пресичащи във всички посоки, включително и диагонално. От друга страна, огромните светещи реклами на небостъргачите ме заслепяват. Редом с тълпата пресичам няколко пъти хаотично.
Историята на кръстовището започва през 1885 година, когато приключва строежът на железопътна спирка Шибуя. Някога обикновена спирка от мрежата на влаковете, днес Шибуя се намира в идеалния център на Токио и е един от един от най-известните символи на високотехнологичния град.
Как се прочува кръстовището Шибуя?
Вероятно сте гледали филма "Хачико" или сте чели затрогващата история на необикновения домашен любимец, който живее в този район през двайсетте години на 20-и век и прочува железопътната спирка. Както историята гласи, кучето от породата акита изпраща стопанина си всеки ден до Шибуя, където търпеливо го чака и посреща след работа. Загинал внезапно, един ден университетският преподавател не се прибира от работа, но преданият Хачико продължава да се връща до спирката всеки ден в продължение на 9 години.
Верността и постоянството на кучето - ценности, с които японците се отличават, стават пословични и прославят верния приятел. Така през 1934 година Хачико е обезсмъртен чрез статуята на спирка Шибуя, която днес е възлова точка от метро и железопътната линия на града. Освен това Шибуя има славата на най-популярното място за срещи на местните в Токио.
След безцелно лутане из търговския квартал на Токио традиционно се изгубвам. Спирам две жени с дете и едно куче и питам за посоката към метролинията до хотела ми. Японките ми обясняват нещо на смесен японско-английски, след което ми правят знак да ги последвам. Не ми се вярва - отново човешка навигация! Започвам да се съмнявам дали аз не съм част от сюжет на филм или скрита камера... Що за съвпадение е това? Или днес целият японски народ се е съюзил да ми помага, или това е някаква практика за упътване в Япония. Благодаря и любезно отказвам, но те са взели решение и всички, редом с кучето, потегляме. Оставят ме на две минути от спирката и продължават по своя път. Преди това се снимам с кучето за спомен (така или иначе вече съм изгубила времето им).
Впечатлена от случилото се, отивам на работа и бързам да разкажа на колегите си за хората-навигации, които съм срещнала през деня. Вълнението ми стихва, когато научавам, че моя приятелка е имала същия опит с местните. Изглежда, че японците приемат даването на посоки и успешното им изпълнение като лична отговорност. Когато не са сигурни, че са успели да упътят ефективно, често поемат ангажимента лично да се уверят, че въпросният непознат е стигнал до точка Б благополучно.
Колко развито чувство на отговорност, мисля си. Сблъсквала съм се с културата им и съм запозната с качествата на дълг и чест у японците, но въпреки това грижата към един обикновен турист ме впечатлява до такава степен, че пет години по-късно все още най-яркият ми и мил спомен от Япония не е от технологичното развитие или исторически забележителности, а от отношението и общуването с местните. Заричам се някъде някога да върна жеста на някой изгубен минувач.
;void(0);){kind=link}
;void(0);){kind=link}
;void(0);){kind=link}
;void(0);){kind=link}
;void(0);){kind=link}
;void(0);){kind=link}
;void(0);){kind=link}
;void(0);){kind=link}
;void(0);){kind=link}
;void(0);){kind=link}
;void(0);){kind=link}
;void(0);){kind=link}
;void(0);){kind=link}